Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 171

Но тук, във вселената, която беше създал Дух, еволюцията имаше своя посока. Не съществуваше естествен подбор. Съществуваше само Дух.

Сега неговият изкуствен живот беше развил способност да изпитва усещания, беше развил култура, език и мисъл. Неговите същества съперничеха на хората по сложност и нюансираност на поведението си. Но се различаваха от тях по един много важен начин. За децата на Дух единствената стратегия, която даваше положителен резултат, която осигуряваше оцеляване на гените в следващото поколение, беше да не се разкъсва първоначалната връзка между два индивида.

Изкуствената еволюция бе имала нужда от много време, за да създаде организми, действуващи на този принцип; организми, за които моногамията беше най-успешната стратегия за оцеляване; организми, които процъфтяваха на основата на синергизма на две и единствено две същества, които се свързват в истинска връзка до края на живота си.

Последствията от това бяха и неуловими, и натрапващи се на вниманието. На макрониво Дух с изненада откри, че неговите нови създания не водят войни, не се стремят да завладеят съседите си, нито да притежават земите им.

Но това беше своеобразна награда за усилията му.

Цял живот, прекаран с един и същи човек. Цял живот без предателства.

Дух разглеждаше своя нов свят, света, който беше създал, света, за който беше Бог.

И за пръв път от много, много време той осъзна, че му се ще да извърши определено физическо действие; искаше да направи нещо, за което му трябваха плът и кръв, кости и мускули.

Искаше да се усмихне.

ЕПИЛОГ

Питър и Кейти Хобсън имаха щастието да живеят заедно още пет десетилетия — десетилетия, изпълнени с щастие и тъга, с радост и болка, десетилетия, всяка минута от които им бе донесла наслада и те я бяха изживели докрай. Кейти Хобсън умря тихо в съня си на 29 април 2062-ра на деветдесет и една година.

И както често се случва с двойки, прекарали толкова дълго заедно, след няколко седмици Питър Хобсън, останал сам у дома, почувства остра болка в гръдния кош. Домашният компютър го видя как падна на пода и повика линейка, но макар и да го стори, сметна, че няма вероятност помощта да пристигне навреме.

Питър се обърна на хълбок. Болката беше мъчителна.

„Изборът на Хобсън“ — помисли си той.

Конят най-близо до вратата.

Някаква врата се отваряше пред него.

И после, съвсем внезапно, болката престана.

Питър знаеше, че сърцето му вече не функционира както трябва. В съзнанието му се надигна паника, но и тя внезапно бе изтласкана настрани — той я бе отпъдил от себе си, сякаш тя принадлежеше на някаква друга част от него.

И изведнъж всичко беше различно.

Той не можеше да вижда.

Не можеше да чува.

Всъщност не можеше да чувства нищо по нормален, човешки начин — липсваха му усещания за допир, миризма, вкус, дори онова неизразимо усещане, че има тяло, че знае къде се намират крайниците му.

Въобще никакви усещания освен…

Освен… някакъв тропизъм, привличане към нещо… нещо далечно и огромно.

Той все още беше Питър Хобсън, все още беше инженер, бизнесмен… и още куп други неща.