Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 168

Сандра се прехвърли в централния процесор на Бундеспост — задача, която изискваше много време, като се имаше предвид широчината на телефонния кабел. После извърши таен преглед на директориите. Двойникът Контрол все още беше тук.

Времето за действие беше настъпило. Сандра почувства изключването на външните източници, тъй като електрическото захранване в цял Хановер прекъсна. Батериите на Обединената колетна служба в Бундеспост тихо се включиха, преди да се разпадне някоя активна памет в системата. Сега нямаше никакъв изход. Сандра изпрати съобщение в процесора:

— Питър Хобсън?

Двойникът Контрол изпрати сигнал:

— Кой е?

— Детектив инспектор Александрия Файлоу, полицейски участък „Метрополитън“, Торонто.

— О, Боже! — сигнализира Контрол в отговор.

— Не Бог — възрази Сандра. — Не висш съдник. Просто справедливост.

— Онова, което направих, беше справедливо — заяви Контрол.

— Онова, което направи, беше отмъщение.

— „Отмъщението е мое“ — казва Бог. Тъй като за мен няма Бог, аз си помислих, че бих могъл да запълня тази празнота. — Пауза, която можеше да бъде измерена в наносекунди. — Знаеш, че ще избягам — отбеляза Контрол. — Знаеш… О! Умно.

— Сбогом — каза Сандра. — Довиждане.

— „Сбогом“ идва от „Върви си с Бога“. Съвсем неуместно пожелание. Освен това нима не заслужавам съдебен процес?

Батериите на Обединената колетна служба вече се изтощаваха. Сандра изпрати последно съобщение.

— Мисли си за мен — каза тя, — като за шериф.

Усети, че електрическото напрежение спада към нула, усети, че системата се разпада — това означаваше край на електронното копие, което понастоящем беше тя, и най-сетне край за беглеца Питър Хобсън.

„Справедливостта възтържествува — помисли си тя. — Справедливостта възтържест…“

Седяха един до друг на канапето във всекидневната. Повечето от лампите бяха угасени. Телевизорът показваше човешкото множество на площада „Натан Филипс“ пред сградата на кметството в Торонто — хората се бяха събрали да отпразнуват края на 2011-а и началото на 2012-а година. В горния ляв ъгъл на екрана имаше картина от площад „Таймс“ в Ню Йорк. В горния ляв ъгъл на телевизора беше изписана фразата „Звукът на предаването изключен по желание на зрителя“.

Кейти погледна екрана. Красивото й интелигентно лице изглеждаше спокойно в мрежата от замислени бръчици.

— Беше най-хубавата година — тихо прошепна тя. — И най-лошата година!

Питър кимна. Наистина, това беше годината на чудесата: откриването на вълната на душата; разбирането — на което не всички бяха реагирали добре, — че нещо от човека остава и след смъртта му. „Беше епохата на вярата — бе писал Дикенс. — Беше епохата на неверието.“

Но през 2011 се бяха разиграли и много трагедии. Изневярата на Кейти. Смъртта на Ханс. Смъртта на Сандра Файлоу. Нещата, които Питър бе научил за себе си, отразени в двойниците, които той и Саркар бяха създали. Наистина, това беше векът на мъдростта. Но и векът на глупостта.