Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 128

— Ти ли й каза?

— Не, разбира се. Това не е нейна работа. Но някой го е направил.

— Знаех си, че всички в твоята компания са запознати със случая. — Питър удари облегалката на креслото. — По дяволите!

— Повярвай ми — каза Кейти. — Аз се чувствам също така неловко, както и ти.

Питър кимна.

— Зная. Съжалявам.

Гласът на Кейти беше предпазлив, като че опипваше почвата;

— Непрекъснато си мисля кой би могъл да има нещо против Ханс и баща ми едновременно.

— Имаш ли някакви предположения?

Тя го гледа в продължение на един безкраен миг и накрая просто каза:

— Ти ли го направи, Питър?

— Какво?

Кейти преглътна мъчително.

— Ти ли организира убийството на баща ми и на Ханс?

— По дяволите, що за глупости!

Кейти не каза нищо.

— Как можеш да помислиш подобно нещо?

Тя поклати глава. По лицето й прелетяха различни емоции — трепет, че е трябвало да зададе такъв въпрос; страх от отговора; нотка срам, че е мислила за това, и накрая зараждащ се гняв.

— Не зная — отвърна Кейти, без да овладее докрай гласа си. — Просто така… струва ми се, че имаш някакъв мотив.

— За Ханс може би, но за баща ти? — Питър разпери ръце. — Ако убивах всеки, когото смятам за идиот, ще затънем в камари трупове.

Кейти не отговори.

— Освен това — продължи Питър, изпитвайки нужда да прогони тишината — вероятно има мнозина вбесени съпрузи, които с нетърпение биха желали да видят Ханс убит.

Кейти го погледна в очите.

— Дори това да е вярно, никой от тях не би искал смъртта на баща ми.

— Тази тъпа детективка ти внушава параноични мисли. Кълна се — не съм убивал нито баща ти, нито… — той произнесе името със стиснати челюсти: — нито Ханс.

— Но ако детектив Файлоу е права, някой е уредил двамата да не са повече между живите…

— Не съм аз. Боже Господи, за какъв ме вземаш?

Кейти поклати глава.

— Съжалявам. Зная, че не би направил нищо подобно. Просто ми се струва, че човек с твоето положение би могъл да извърши подобно нещо, ако… ако не е като теб. Това е.

— И ти казвам… о, Боже!

— Какво?

— Нищо.

— Не, нещо не е наред. Кажи ми.

Питър стана.

— По-късно. Трябва да поговоря със Саркар.

— Със Саркар ли? Нима мислиш, че той носи отговорност за убийствата?

— За Бога, не! Та Ханс не е написал „Сатанински строфи“.

— Но…

— Трябва да тръгвам. Ще се върна късно. — Питър взе палтото си и се отправи към външната врата.

Питър караше по улица „Поуст“ към авеню „Бейвю“.

Задейства телефона в колата и натисна бутона за автоматично избиране номера на Саркар. Отговори жена му.

— Ало?

— Здравей, Рахеема. Питър е.

— Питър! Радвам се да те чуя.

— И аз. Саркар вкъщи ли е?

— Да, на първия етаж. Гледа хокейния мач.

— Мога ли да поговоря с него? Въпросът е много важен.

— Божичко! — възкликна Рахеема и тъжно добави: — Никога не мога да го накарам да разговаря с мен, докато гледа мач. Почакай една секунда.

Най-сетне прозвуча гласът на Саркар.

— Шест на шест. Сега играят продължение и важи правилото за внезапната смърт — който допусне гол, губи мача. Дано онова, което ще ми кажеш, е наистина много важно.

— Съжалявам — каза Питър. — Но, слушай, чете ли във вестника за онова убийство, при което жертвата беше осакатена? Преди няколко седмици?