Читать «Ръката на Нергал» онлайн - страница 7

Конан сви рамене и очите му за момент се замъглиха от едно чувство, което при друг човек би могло да се нарече съжаление. Смъртно ранена е, помисли той мрачно и вдигна меча си за да я отърве от мъченията.

И докато мечът се вдигаше над бялата й гръд, тя отново изплака като дете, което изпитва болка. Големият меч спря насред въздуха и цимериецът застина изправен като бронзова статуя.

И изведнъж, взел решение, той вкара меча си отново в ножницата и се наведе за да вземе без усилие момичето в силните си ръце. То започна да се дърпа слабо, слепешката, стенейки в полусъзнателен протест.

Носейки я внимателно и нежно, той се отправи към към покрития с тръстика бряг на реката и я положи предпазливо върху сухите стебла на тръстиките. Той взе вода в шепите си от реката, изми бялото й лице и почисти раните й с нежността, с която една майка се грижи за детето си.

Раните й се оказаха повърхностни, просто ожулвания с изключение на едно срязване на веждата. Но дори то, макар и обилно да кървеше, далече не беше смъртно опасно. Конан издаде звук на одобрение и с облекчение изми пак лицето на момичето със студена, чиста вода. След това, неумело полагайки главата й на гърдите си, той се опита да налее малко вода между полуотворените й устни. Тя въздъхна, задави се и дойде в съзнание. Очите й го гледаха като тъмни звезди, леко замъглени от учудване и със сянка на страх.

— Кой… какво… прилепите!

— Отидоха си, момиче — каза той дрезгаво. — Няма от какво да се плашиш. От Яралет ли си дошла?

— Да… да… но ти кой си?

— Конан, цимериец. А какво прави момиче като теб на бойното поле? — осведоми се той.

Но тя сякаш не го чуваше. Веждите й леко се свиха, като на човек, който се е замислил и шепнешком тя повтаряше името му:

— Конан… Конан… да, това беше името! — Зачудена, тя вдигна очи към бронзовото му, покрито с белези лице. — Изпратена съм да открия теб. Колко е странно, че точно ти ме откри.

— И кой те изпрати да ме търсиш, девойко? — избоботи той с подозрение.

— Аз съм Хилдико, бритунка, робиня в Дома на Аталис, Прорицателя, който живее там, в Яралет. Господарят ми ме изпрати, за да се движа тайно между войните на Крал Илдиз, да открия някой си Конан, наемник от Цимерия, и да го отведа без някой да види в неговия дом в града. Ти си човекът, който търся!

— Така ли? И какво иска господарят ти от мен?

Момичето поклати глава.

— Това не знам! Но той настоя да ти кажа, че няма да ти се случи нищо лошо и че ако дойдеш, ще получиш много злато.

— Злато ли? — проточи той замислено, помагайки й да се изправи на крака и сложи бронзовата си ръка на крехките й бели рамене, за да я задържи, защото тя залитна.

— Да. Но аз не успях да дойда навреме, за да те открия преди битката. Поради това се скрих в тръстиките по брега на реката, за да се скрия от войниците. И тогава… прилепите! Изведнъж те бяха навсякъде, спускаха се върху падналите, убивайки… а един ездач избяга от тях в тръстиките, стъпквайки ме под копитата без да осъзнава…