Читать «Ръката на Нергал» онлайн - страница 5

Предпазливо, но все пак с нетръпение, той вървеше между окървавените тела на мъртъвците. Самият той бе оплескан с кръв от главата до краката, а и дългият меч, който той носеше в дясната си ръка, бе покрит с алени петна до дръжката. Изпитваше болка от многобройните си рани — обикновени одрасквания и срязвания, ако се сравняха с дълбоката рана в бедрото му, но той жадуваше само за рог с вино и поднос с месо.

Докато крачеше измежду телата, куцукайки от един труп до следващия, той ръмжеше като гладен вълк и гневно ругаеше. Бе взел участие в тази Туранска война като наемник, без да притежава нищо, освен коня си — сега убит, и огромния меч в ръката си. Сега, със загубването на битката, беше загубена и войната и той се бе озовал в центъра на чужда земя, и се надяваше да вземе от убитите нещо, от което те повече нямаше да имат нужда. Украсен с камъни кинжал, златна гривна, сребърен нагръдник — няколко подобни дреболии, щяха да му дадат възможност да заплати за това да се махне извън досега на Мунтасем хан и да се върне в Замора все пак с нещо в джоба.

Други, обаче, бяха минали тук преди него — или крадци от различаващия се в далечината град или войници, които крадешком се бяха върнали обратно на полесражението, от което бяха избягали. Защото полето бе прочистено — не бе останало нищо освен счупени мечове, натрошени копия, смачкани шлемове и щитове. Конан гневно огледа посипаната с боклук равнина, ругаейки страховито. Беше останал без съзнание твърде дълго, защото дори мародерите си бяха отишли. Той бе като вълк, който твърде дълго бе чакал да нападне жертвата си и чакалите вече бяха успели да я оглозгат до кокъл — в случая, двукраките чакали.

Изправяйки се от безплодното си търсене, той се отказа с фатализма на истински варварин. Време беше да помисли за някакъв план. Веждите му се свиха и той стисна челюсти, замислено гледайки потъващата в здрач равнина. Квадратните, с плосък покрив къщи на Яралет, все още се различаваха на фона на потъмняващото небе. Нямаше надежда за покой там за някой, който се бе бил под знамето на Крал Илдиз! Но от друга страна, по-наблизо нямаше друг град — нито приятелски, нито на врага. А столицата на Илдиз — Аграпур, се намираше много, много далече на юг…

Потънал в мислите си, той не забеляза приближаването на огромната, черна фигура, докато звука на слабо, неуверено изцвилване не стигна до ушите му.

— Кром! Стресна ме. Значи, все пак не съм единственият оцелял, а? — усмихна се Конан.

Високата, черна кобила стоеше, потрепвайки, гледайки голия гигант и широко отворени, изплашени очи. Това беше кон на Генерал Бакра, генералът, който сега лежеше някъде в полето, проснат в локва кръв.