Читать «Ръката на Нергал» онлайн

Робърт Хауърд, Лин Картър

Ръката на Нергал

Конан бе изпитал наслаждение от хайборейските интриги. За него бе ясно, че няма съществена разлика между мотивите на хората в двореца и на тези от Свърталището на плъховете, макар, от друга страна, да се краде на по-високо място, означаваше да се краде повече. Със собствен кон и значителна сума, дадена му от благодарния (и обмислящ дълбоко нещата) Мурило, цимериецът си поставя задачата да огледа цивилизования свят и, защо не, да го завоюва.

Пътят на Кралете, който се извива през хайборейските кралства, на края го отвежда на изток, в Туран, където той се наема на служба в армиите на Крал Илдиз. Още в началото разбира, че не е роден за военна служба, тъй като е много твърдоглав и избухлив за да се подчини лесно на дисциплината. Нещо повече, тъй като по това време е безразличен към ездата и не особено умел стрелец с лък, а в армията, в която служи, стрелецът ездач е основна фигура, той е прехвърлен в ниско платена част, която не е в състава на редовната армия. Скоро, обаче, му се отдава възможността да изяви истинските си наклонности.

1. Черни сенки

— Кром!

Възклицанието се бе откъснало от мрачно стиснатите устни на младия войн. Той бе отметнал глава назад за да махне от очите си кичур от обърканата си черна коса и, неволно, бе вдигнал горящия поглед на сините си очи към небето. Зениците му се разшириха от изумление. Лека тръпка на боязън пред свръхестественото мина през високото му, могъщо тяло. Това тяло имаше бронзовия загар на слънцето от пустошите, бе с широки рамене, здрав гръден кош, тесен кръст, дълги крака и бе голо, ако не се смяташе раздърпаната набедрена препаска и високо вързаните сандали.

Той бе започнал битката яздейки, като войник от допълнително сформираната конница. Но конят му — подарък от благородника Мурило от Коринтия, бе паднал още при първата атака от вражеските стрели и младежът бе продължил боя без кон. Щитът му бе смачкан от ударите на врага; той го бе захвърлил и вече се биеше само с меча си.

Високо над главата му, в оцветеното от залеза небе над тези предадени на волята на вятъра турански степи, в които две велики армии се бяха вкопчили в отчаяна битка, се приближаваше нещо ужасно.

Полето бе огряно от лъчите на залязващото слънце и по потопено в кръв. Армията на Илдиз — Крал на Туран, в която младежът служеше като наемник, водеше вече пети час бой с облечените в желязо легиони на нашественика Мунтасем хан — бунтовнически настроен сатрап, дошъл от заморските мочурища на северен Туран. И в този момент, бавно кръжейки над главите им, се спускаха някакви същества, за които нямаше наименование — такива, каквито варваринът нито бе виждал, нито бе чувал по време на всички свои пътувания досега. Това бяха черни, призрачни чудовища, които се носеха на широките си, извити крила като някакви огромни прилепи.

Двете армии продължаваха схватката си без да забелязват каквото и да е. Единствен Конан, застанал на този нисък хълм и заобиколен от телата на повалените от меча му, ги виждаше да се спускат откъм залязяащото слънце.