Читать «Ръката на Нергал» онлайн - страница 8

— Какво стана с ездача?

— Мъртъв е — потръпна тя. — Един прилеп го вдигна от седлото и пусна трупа му в реката. Загубих съзнание, защото конят изпадна в паника и ме блъсна… — Тя вдигна малката си ръка до разцепената си вежда.

— Добре, че не си убита — изръмжа той. — Е, добре, девойко, ще посетим този твой господар, за да научим какво иска от Конан… и откъде знае името ми!

— Значи идваш? — попита тя, затаила дъх. Той се изсмя, скочи в седлото върху черната кобила и я вдигна с могъщите си ръце, за да я настани пред себе си.

— Да! Сам съм, намирам се сред врагове и в чужди земи. Службата ми завърши с унищожаването на армията на Бакра. Защо да не се срещна с човек, който ме е избрал измежду десет хиляди войника и който предлага злато?

Те прекосиха реката и тръгнаха по тъмната равнина към Яралет, крепостта на Мунтасем хан. И сърцето на Конан пееше, защото то никога не биеше с такава радост, както когато предстоеше приключение.

4. Дома на Аталис

Странен съвет бе свикан в една малка, драпирана с кадифе и осветена със свещи стая при Аталис, когото някои наричаха философ, други — пророк, а трети — мошеник.

Тази загадъчна фигура бе слаб, средно висок човек с величествена глава и аскетични черти на учен, в чието гладко лице и проницателни очи все пак се прозираше нещо характерно за хитър търговец. Той бе облечен в права тога от скъпа тъкан и главата му бе обръсната, за да се подчертае, че се е посветил на науката и изкуството. И докато говореше тихо със своя събеседник, трети наблюдател — стига да имаше такъв — щеше да забележи нещо странно и любопитно. Защото Аталис, докато говореше, жестикулираше само с едната си ръка. Дясната му ръка лежеше под неестествен ъгъл в скута му. Отвреме навреме по спокойните черти на лицето му пробягваше внезапен спазъм на силна болка и в тези моменти десният му крак, скрит под дългата тога, болезнено се извиваше в глезена.

Събеседникът му бе известният и ценен в Яралет Принц Тан, потомък на древната благородническа къща на Туран. Принцът бе висок, гъвкав мъж, млад и без съмнение красив. Войнишката му оснака и твърдият поглед на студените му сини очи, се противопоставяха на суетливостта на накъдрените му и напарфюмирани черни къдрици, както и на богато извезаната мантия.

До Аталис, който седеше на стол с висока облегалка, изработен от тъмно дърво и богато орнаментиран, имаше малка абаносова масичка, украсена със слонова кост. Върху нея имаше голямо парче зелен кристал с големината на човешка глава. В кристала примигваше странен огън и отвреме навреме философът прекъсваше тихия разговор за да надзърне във вътрешността на светещия камък.

— Ще го намери ли тя? И ще дойде ли той? — запита принц Тан с отчаяние.

— Той ще дойде.

— Но с всеки изминал момент опасността, в която се намираме, се увеличава. Дори в този момент Мунтасем хан може да ни наблюдава и е опасно да сме заедно…

— Мунтасем хан сега лежи упоен от лотуса, защото Сенките на Нергал бяха пуснати при залез слънце — каза философът. — А на някаква опасност все трябва да се изложим, ако искаме града да бъде някога освободен от тази напаст! — Чертите на лицето му се изкривиха от неволната гримаса, дължаща се на непоносима болка, а след това отново се изгладиха. Той мрачно каза: — А ти знаеш, О принце, калко малко време ни е останало. Отчаяните хора прибягват до крайни мерки!