Читать «Ръката на Нергал» онлайн - страница 4

Подобното на прилеп нещо внезапно смени посоката на полета си встрани от него. Само момент преди това, то се бе приближило толкова близо, че плътта на Конан бе настръхнала от неземния студ, излъчван от призрачното му тяло. Сега, съществото с всички сили се отдалечаваше от него, размахвайки трескаво крилата си.

Конан с мъка се изправи на колене, борейки се със слабостта, която бе обхванала крайниците му. Първо, мъртвешкият студ от докосването на сянката, а след това гъделичкащата топлина, която бе пронизала тялото му. Намирайки се между тези две противоположни сили, той почувствува как силите му се изцеждат. Зрението му се замъгли, съзнанието му бе на ръба на тъмнината. Гневно, той разтърси глава за да прочисти мислите си и се огледа.

— Митра! Кром и Митра! Да не е полудял целия свят?

Ужасяващата армия на летящите чудовища бе изтласкала армията на генерал Бакра от полесражението или бе избила онези, които не бяха избягали достатъчно бързо. Но ликуващата армия на Мунтасем хан не бе докосната, бе останала сякаш незабелязана, като че ли войските на Яралет и кошмарните летящи сенки бяха партньори в някакъв нечестив съюз на черната магия.

Но сега бе дошъл реда на войните на Яралет да бягат пред вампирите-сенки. И двете армии бяха разбити и обърнати в бягство… целият свят ли се бе побъркал, питаше Конан потъмняващото от залеза небе?

Изведнъж, остатъците на сила и съзнание в Конан го напуснаха. Той падна напред, потъвайки в мрака на забвението.

2. Кърваво поле

Слънцето пламтеше като аленочервен въглен на хоризонта. Той гневно оглеждаше бойното поле като единственото червено око, което налудничаво свети под лишената от форма вежда на циклоп. Смълчано като самата смърт, обсипано с останките от водената битка, бойното поле се простираше мрачно и спокойно под огнените му лъчи.

Тъмни, спотайващи се фигури се движеха в избуялата трева, душейки и виейки над струпаните и разпръснатите трупове. Изгърбените им тела и грозните, издължени кучешки муцуни бяха на степните хиени. За тях, бойното поле щеше да се превърне в банкетна маса.

Откъм пламтящото слънце бавно се спускаха чернокрили лешояди, дошли да пируват с телата на избитите. Отвратителните птици накацаха по обезобразените тела, пляскайки с тъмните си крила. С изключение на тези създания нищо не помръдваше по смълчаното, окървавено поле. Над него се бе спуснал покоя на самата смърт. Неземната тишина не се нарушаване нито от тропота на колесниците, нито от сигналите на бойните тръби. Неподвижността на смъртта бе последвала бързо тътена на битката.

Като феерични предвестници на Съдбата, ято чапли бавно прелетяха по небето към обраслите в тръстика брегове на реката Незвайя, чиито надигнали се води блестяха в мътно червен цвят в последните лъчи на залеза. Отвъд далечния бряг, като ебонитна планина се издигаше черната, заградена със стени грамада на града Яралет.

Но по това широко поле на руините се движеше още една фигура — един пигмей на фона на сиянието на залеза. Това беше младият цимерийски гигант с неговата разбъркана черна грива и изгарящите му сини очи. Черните крила на междузвездния студ го бяха погалили съвсем леко; животът в него се бе размърдал и съзнанието му се бе върнало. Той бродеше без посока по бойното поле, леко накуцвайки, защото в бедрото му зееше ужасна рана, получена в разгара на битката, просто забелязана и бинтована набрежно след като се бе свестил и вдигнал от земята.