Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 73

Да умре. Веднага. В своя дом, в своята крепост.

Ала ръцете го повлякоха към вратата.

— Не — изстена той. — Не… Вирджиния…

Мъжете в черно изнесоха гърчещото се тяло извън къщата. Измъкнаха го в нощта, просвайки го възнак в онзи свят, който от този момент нататък вече не бе негов, а техен…

Защо никой не се опитваше да потуши този пъклен огън, който изгаряше гърдите му?

Невил отвори очи. Страданията му бяха ужасни — като на прокълнат. Огромно нажежено желязо го пронизваше всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух.

„Къде съм?“ — запита се.

Гърдите му бяха стегнати в бинтове, в средата тъмнееше наедряло кърваво петно.

„Ранен съм — помисли си. — Сериозно съм ранен. Къде съм…“

Тогава си спомни. И веднага разбра къде се намира, преди още да е извърнал глава, преди още да е огледал голите стени на килията и прозорчето, зарешетено с дебели железни пръчки. Отвън долиташе глух шум — някакъв сподавен шепот.

„Сигурно скоро ще умра…“ — каза си Робърт Невил.

Помъчи се да повярва в това. Напразно.

Повече от три години той беше живял в компанията на смъртта и на смъртници, повече от три три години светът за него бе мъртъв… и въпреки всичко, кой знае защо неговата собствена смърт постоянно му се изплъзваше…

* * *

Продължаваше да лежи все така неподвижен, когато вратата зад него се отвори. Прикован от болката, той не можа да се обърне. Чу как стъпките приближиха леглото и спряха.

„Моят палач… — премина в съзнанието му. — «Съдникът» на новото общество…“

Затвори очи и зачака.

— Жаден ли сте?

Изненадата го накара да потрепери, почувства се зле. Върху гърдите му червеникавото петно нарастна. Успя само да въздъхне, досущ като агонизиращ.

Рут коленичи до леглото, обърса едрите капки пот, стичащи се по челото на Невил. Попи с мека, влажна кърпичка устните му.

Миришеше хубаво.

— Вие… ли сте?… — мъчително учлени той.

Тя не отвърна. Той я чу как се изправи и наля вода в една чаша.

Когато подпъхна ръка и надигна главата му, за да му помогне да отпие, огнените пламъци лумнаха отново — сякаш стотици кинжали пронизаха Невил и разрязаха отвсякъде гърдите му. Каза си, че може би точно това те чувстваха в момента, в който пробождаше с коловете плътта им — тази ужасна захапка, това разкъсване на фибри, тъкани и клетчици, този изригващ вулкан и изтичане на кръвта като лава… Главата му безжизнено се отпусна върху възглавницата.

— Благодаря… — успя да простене.

Тя приседна на края на кревата, загледа го със странно изражение, в което, още по-странно, безразличието като че ли се бореше със симпатията.

— Не ми повярвахте, нали? — запита го.

Костваше му неимоверно усилие да й отговори.

— Напротив… повярвах ви.

— Тогава защо не избягахте?

— Не… Не можах. Опитах… На няколко пъти опитвах. Но не можах да го направя. Явно твърде много съм се привързал към моя дом… То е като… като навика… Като вродения навик да се живее…

Очите му се преобърнаха. Тя отново попи с кърпичка челото му.

— Вече е прекалено късно — каза му. — Знаете го, нали!

Той опита да се усмихне, но нищо не се получи.

— Защо им оказахте съпротива? Те бяха получили заповед да ви заловят жив, нищо повече. Ако не бяхте стреляли, ако не бяхте убили, те нямаше да ви наранят.