Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 7

„Това поне е добър навик!“ — каза си, но по-скоро, за да се окуражи и да приповдигне самочувствието си.

Когато излезе, погледът му се втренчи в небето, което се бе прояснило. Почти нямаше облаци. Значи днес можеше спокойно да се отдалечи от къщата… Огледалото, което бе заковал на входната врата, бе паднало, както бе и предвидил. Щеше да се заеме с него по-късно.

Навън, проснато върху тротоара, лежеше някакво тяло, а до него още едно, наполовина скрито под трънаците на живия плет. И двете тела бяха на жени. Почти винаги бяха жени.

Той изкара камионетката от гаража, смъкна задната каната. Нахлузи дебели гумени ръкавици, след което се върна при труповете. Докато ги пренасяше в каросерията, си помисли, че на дневна светлина, макар и да бяха от онези жени, в момента у тях нямаше никакъв сексапил, нищо съблазнително. Във вените им навярно не течеше и капчица кръв — чисто и просто те бяха две мъртви, вмирисани риби.

После обходи моравата и събра всички нахвърляни камъни, натъпка ги в една платнена торба, нея също метна в каросерията на камионетката. Чак след това свали ръкавиците.

Върна се в къщата. Изми си ръцете и напъха в картонен плик приготвената от по-рано закуска, която щеше да вземе със себе си: два сандвича, сладкиши и термос с горещо кафе. Нямаше да му е излишно. После измъкна една раница и я напълни с приготвените от предния ден колове. В презрамките на панталона затъкна чука. Излезе, като внимателно заключи вратата зад себе си.

Тази сутрин нямаше да си пилее времето и да търси Бен Кортман. Имаше да свърши куп други неща. Сети се, че трябва да шумоизолира къщата, ала явно и това трябваше да почака, щеше да се заеме с тая работа някой друг ден. Някой ден, когато небето отново се схлупи.

Първото, което си беше записал в списъка, бе да отиде у Сиърс и да потърси нов дървен струг. Но най-напред трябваше да се отърве от телата, естествено…

Включи двигателя и подкара камионетката към Комптън булевард. Там сви надясно, продължи на изток сред смълчаните къщи и паркираните пред тях извехтели коли. Не се мяркаше никой. Всичко бе пусто и празно, голо мъртвило.

Погледът му се плъзна към индикатора за гориво. Резервоарът бе пълен до половината, но щеше да е благоразумно да се отбие в гаража на Уестърн авеню и да го напълни догоре… Реши и го направи. И понеже така или иначе бе на пустата бензиностанция, възползва се от случая да провери нивото на маслото, водата и налягането на гумите. Както обикновено, всичко беше наред.

За колата също полагаше изключителни грижи. Не можеше да поема риска за каквато и да е авария, вследствие на която да не успее да се прибере преди здрачаване…

Ако някой ден това му се случеше, можеше да е краят.

Пое отново из плетеницата криволичещи, пусти улици. Никъде не се виждаше жива душа. Но Робърт Невил знаеше къде да ги намери.

Огънят продължаваше да гори. Когато колата съвсем наближи, Робърт Невил нахлузи ръкавиците и противогаза. Тлъсти, черни къдели дим се извиваха нагоре от огромната яма, изкопана още през 1975 година.