Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 8

Той спря и скочи от камионетката, бързайки да приключи с досадната, угнетяваща работа. Завлече единия труп до рова, избута го с крак вътре. Тялото се прекатури по склона, затъна в непривична поза върху надигналата се купчина тлеещи останки на дъното. Дишайки тежко, Невил се върна при камионетката. Дори и с противогаз имаше чувството, че се задушава… всеки път, когато идваше тук. Вторият труп се свлече по същия начин, подир него се изтърколи и торбата с камъни.

Колата пое по обратния път.

След като тлеещото бунище остана далече отзад, Невил смъкна ръкавиците и противогаза, запрати ги в дъното на кабината. Надвеси се през прозореца и пое с пълни гърди свежия въздух. Иззад седалката напипа манерката, която винаги беше до него. Отпи глътка уиски, запали цигара. Хладният дим изпълни дробовете му, успокои го.

Ходеше до ямата-крематориум всеки ден в продължение на седмици и всеки път му ставаше зле. Споменът за Кати, чиито тленни останки също бяха там някъде долу, го караше да губи разсъдък…

На отклонението за Ингълууд той спря пред една бакалия с намерението да вземе няколко бутилки минерална вода. Още с влизането в пустия магазин зловонният дъх на отдавнашна тлен, на разложени и изгнили храни го блъсна в ноздрите. Невил застина, провесил ръце покрай тялото, но въпреки всичко тръгна между затъналите в дебел слой прах рафтове, едва сдържайки погнусата си.

Намери касетките с минерална вода в дъното, край една врата, водеща към стълбището. След като пренесе всички бутилки в камионетката, той се върна при вратата, отвори я и се заизкачва по стъпалата. Може би собственикът на магазина беше на горния етаж; защо да не провери и евентуално веднага да премине към следващата точка в програмата си?

Имаше двама от тях. Просната на един диван, в дневната лежеше жена на около трийсет години в широка домашна роба. Гърдите й леко се повдигаха и отпускаха. Очите й бяха затворени.

Ръцете на Невил за миг замръзнаха неподвижни, преди да стиснат здраво чука и кола. Винаги, винаги му беше трудно, когато те бяха живи — особено с жените…

Спящата нададе кратко, мъчително и дрезгаво хъркане, краката й бавно и сънливо проритаха. Отправяйки се към съседната стая, Невил долови шум зад гърба си, подобен на пусната течаща вода. Не се обърна, знаеше вече какво е.

„Какво друго мога да направя?“ — запита се.

За момент спря пред прага на спалнята. С пресъхнало гърло и свито сърце загледа креватчето край прозореца. Дишането му стана трескаво и прекъслечно. Приближи, наведе се над заспалото момиченце.

„Защо всичките трябва да ми напомнят за Кати?“ — изникна в съзнанието му, докато с треперлива ръка вадеше поредния кол.

Завивайки към магазина на Сиърс, Невил се опитваше да направи равносметка на всичко дотук, както и да намери отговор на един друг въпрос, който отдавна го мъчеше: защо единствено дървените колове даваха така желания ефект? Каквото и да бе, въпросът го накара да се усмихне: вече цели пет месеца мъчеше съзнанието му и влачеше след себе си още един — как, по дяволите, да успява винаги да ги засегне точно в сърцето? Защото именно по този начин трябваше да ги убива. Доктор Буш го бе заявил съвсем категорично. Така или иначе, Невил плуваше в море от съмнения и догадки, нямаше си никакво понятие от анатомия…