Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 5

Усети как мускулите в стомаха му се свиха болезнено. Отново взе книгата, опита се да поднови четенето, засрича мъчително всяка една думичка. След малко книгата пак се изплъзна. Не, никакъв роман не бе в състояние да потуши онзи огън, който бушуваше у него. Посланието на вековете бе неспособно да назове нямата болка, изгаряща плътта му. И това го караше да беснее, довеждаше го почти до ръба на нервната криза. Защото беше проказа, защото унизяваше човешкото му достойнство. Разбира се мъчещото го желание, обсебило го изцяло, бе съвсем естествено. Той обаче нямаше изход. Те го бяха обрекли на самота и трябваше да свиква с нея.

„Имаш все още разсъдък, нали? — окуражаваше се понякога. — Използвай го тогава, измисли нещо!“

Той увеличи докрай грамофона, насили се да прочете цяла една страница без прекъсване, но не можа. Не успя да продължи дори и един ред.

Защо те не го оставяха на мира, защо не му даваха нито миг покой? Нима те всички си мислеха, че ще могат да го измамят? Означаваше ли това, че всички те бяха толкова глупави? И защо всяка нощ те продължаваха да прииждат, да се връщат отново и отново пред дома му? Цели пет месеца бяха изминали… Нима те не можеха да се откажат, нима не можеха да опитат някъде другаде?

Стана. Отиде да си налее още една чаша уиски. На връщане, тъкмо докато присядаше, чу как тежките камъни като внезапна градушка изтрополиха по покрива, после се изтърколиха зад къщата. Шумът от падането бе заглушен от гласа на Бен Кортман, който продължаваше неистово да крещи:

— Невил, излез, Невил!

„Някой ден ще го пипна това копеле! — закани се той, отпивайки глътка от парливия алкохол. — Ще му набуча кол в гърдите, специално за него ще го приготвя — от най-дебелия ясен, по-дълъг от другите и с панделка!… Мръсникът му с мръсник…“

Утре… Да, утре щеше да изолира къщата. Стисна юмруци, ставите на ръцете му побеляха, изпукаха. Не, не трябваше да мисли повече за тия жени…

Всъщност, ако не ги чуваше, дали наистина щеше да престане да мисли за тях? Утре, утре щеше да…

Звуците на „Чумавата година“ на Роджър Лей изпълниха стаята.

В пристъп на ярост той скочи като обезумял, изтръгна плочата от грамофона и я начупи в коляното. Отдавна изпитваше неистовото желание да го направи. С вдървени крака се повлече към кухнята, изхвърли натрошените парчета в коша. После задълго остана там, неподвижен в гранивия мрак, със затворени очи и стиснати зъби, запушил ушите си с ръце.

— Оставете ме на мира!… — изкрещя. — Оставете ме най-сетне на мира!

Ала нищо не можеше да направи. Нощем те бяха по-силните.

Дори не си заслужаваше и да опитва — нощта бе тяхното царство… Единственото, което му оставаше, което зависеше от него самия, бе да си легне, да затъкне с восък ушите си и да зачака процеждането на първите проблясъци на зората иззад затъмнените прозорци. Както правеше всяка нощ…

Бързо, насилвайки се да прочисти съзнанието си от каквото и да било, той се шмугна в спалнята. Съблече се, нахлузи долнището на пижамата, хлътна в банята. Никога не обличаше горнището — беше му навик, останал от войната в Панама. Надигна се, огледа изпъчените си гърди в огледалото и татуираното разпятие, което ги красеше — спомен от едно безпаметно напиване в панамската столица. А може би тъкмо нему дължеше живота си? Зачетка зъбите с усърдие. Да, полагаше изключителни грижи за зъбите, защото сега вече сам си бе зъболекар. Можеше да пренебрегва много други неща, но не и здравето си. В действителност и него беше занемарил — пиеше прекалено.