Читать «Бягство от сигурността» онлайн - страница 111

— Това се налага и заради теб — каза той. — През по-голямата част от живота си ти се опитваше да се отърсиш от детството си, то ти се струваше като излишен товар. Аз не ти позволих да го направиш. Не исках да умра в своята клетка и да те пусна да си вървиш. Но ти отвори вратата. Макар и малко късно, но отвори вратата.

Благодаря за дъжда в тази моя пустиня.

— Не си отивай — казах аз. — Нали сме приятели?

— Ричард, но ти си наистина на шейсет години! Нима не искаш да продължиш да усвояваш уроците на живота? Не искаш ли да се освободиш от излишния си товар? Твоето детство е един товар, който аз зная как да разтоваря!

— Аз съм какво? Наистина какво?

— Ти си близо шейсетгодишен. А аз съм на девет и ти си петдесет години напред в бъдещето ми. Ти си близо шейсет.

Дали тази негова усмивка бе заявка за независимост?

— Аз не вярвам в годините, знаеш това — нито в девет, нито в шейсет. Ние не сме създания, които се изграждат от времето…

Той ме наблюдаваше търпеливо, сякаш бях дете.

— Дики, кегли, шах, рапира, шпаги или саби, футбол, басейн или бягане — ти сам избираш изпитанията, ти сам избираш възрастта. Вземи деветнайсет години или двайсет и осем например. Четирийсет. Ще те пренеса във всяка възраст, в която повярваш и кълна се… хубаво ще те напердаша! Почти шейсет — какво означава това?

Той ме наблюдаваше, все още усмихнат. Това момче бе по-скоро мой приятел, а не дете. После нещо се промени в погледа му. Сякаш бе ударил неговият час. Той ми кимна в знак на благодарност и се върна към своето решение.

— Шейсет — каза той. — това е твърде напреднала възраст, за да влачиш със себе си едно детство, което едва си спомняш. Позволи ми да направя едно нещо за теб. Позволи ми да вдигна от тебе този товар. И ще си отидем един от друг.

Лесли остави книгата настрана: Няколко полезни начина да се избавим от болестите по градинските растения.

— За какво мислиш, скъпи? — попита тя. — Какво те тревожи?

Лежах до нея в леглото и гледах в тавана.

— Нищо. Просто мисля.

— О, добре.

Тя мълчаливо се върна към четивото си.

Реших да не споменавам за решението на Дики, преди да го обмисля добре, преди да прекарам още един час или десет часа, спомняйки си това странно приятелство, защо то значеше толкова много за мен, какво възможно бъдеще би могло да се осъществи, ако той бе решил да не си отива.

Както ми беше обещал, почувствах, че ми стана по-леко, когато детството престана да ме преследва. Колебанията, които продължаваха десетилетия наред, ме бяха напуснали, както и това мъчително усещане, че съм забравил нещо болезнено важно от предишния си живот като дете. С негова помощ бях преодолял онова време, смътният, далечен пейзаж от вчера най-сетне бе далеч от погледа ми.

— Бързо е усвоил всичко — каза Леели, както си четеше.

— Кой?

— Дики, Научил е всичко, което искаше от теб и си е отишъл?

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто предположих — каза тя. — Но трябва да съм скала, за да не доловя твоето излъчване на отчаяние от нещо незавършено.