Читать «Бягство от сигурността» онлайн - страница 112

Интересно би било някой ден да преживея едно приключение сам, да му дам време да отлежи, после да избера подходяща минута и да го разкажа на моята жена цялото от началото до края. Но това сигурно щеше да стане толкова, колкото и адът да се екове от лед.

— Е, добре, така е.

— Дали дойде, за да ти даде нещо, или за да отнесе нещо от теб?

Тя изрече тези думи така, сякаш вече знаеше отговора.

— Искаше да учи и беше приятно да му кажа, каквото зная. Вече разбра почти всичко, каквото съм разбрал и аз и има право да реши какво да прави с наученото. Аз съм част само от това негово възможно бъдеще.

— Ти не означаваш нищо повече за него — каза тя. Въпросът й се обърна на смирена констатация. — Липсва ли ти?

— Няма да е съвсем справедливо, ако кажа, че не означавам нищо повече — отвърнах аз. — Ще си спомням за него. Ще мисля за него.

Тя се усмихна на отношението ми.

— Трудно ли ти беше да го научиш да осмисля всяка страна на чувствата или и това усвои така бързо?

— О, Уки, престани! Аз наистина съм рационален и не мисля в скоро време да се променям. Но ако се променя, първо ти ще пострадаш от това. Сега ние сме в равновесие, ти и аз, на малките си везнички. Нали не искаш с пълна сила да се стоваря на твоята страна?

— Няма значение дали си рационален или се отдаваш на чувства — каза тя. — Решила съм, че ще остана с теб.

— Благодаря, скъпа.

Приближих до нея, изключих своята лампа, пъхнах ръка под възглавницата й и затворих очи за сън.

— Би било толкова студено без теб.

— Ти се учиш, нали?

— Не, скъпа — промълвих аз. — За първи път в живота си аз бях учителят, а не ученикът.

— М-хм.

Тя се върна към книгата си и продължи да чете, докато аз почти заспах.

— Когато го срещнеш следващия път, кажи на Дики, че и аз го обичам.

Тази нощ в три часа аз се събудих внезапно в тъмното и с широко отворени очи се загледах в мрака, спомнил си с два месеца закъснение: Дики помни детството, което аз съм забравил! Той помни всичко от първата минута!

Ние бяхме двата края на живота, стремейки се към центъра, който никой от нас не би могъл да намери сам. В часовете, които прекарахме заедно, помислих си аз, единственото, което трябваше да направя, е да го попитам! Той все още съхранява спомена за онова единствено приключение, което се явява ключът към всичко, в което вярвам, към онзи епизод, до който ми е необходимо да се докосна още веднъж, за да стана възрастен.

Той не може да си е отишъл!

Притворих очи, наложих се да се отпусна, представих си лицето му, ясно и светло, слях се с него.

След миг се озовах на един хълм, където горичката преминаваше в поляна и цяла галактика от сребристи цветя грееше наоколо ми. Долу в далечината се простираше океан, тъмен като небето, а към него водеше, блещукайки, една диамантена река. От другата страна, докъдето ми поглед стигаше, се простираше обширна равнина, обкръжена от хоризонти с хълмове и долини. Усамотен и тих, това бе самият Рай.

Знаех, че това е същият хълм, който познавах, но твърде променен. Къде преди съм виждал това място? Дики сигурно беше някъде наблизо.