Читать «Бягство от сигурността» онлайн - страница 113

Открих го на върха на една скала. Беше си все това неизменно момче и пускаше планера. Той политна, сякаш е някакъв малък летец, понесе се над зеленината, попадна във възходящ топъл поток в края на хълма и рязко се издигна към небето.

Гледката бе впечатляваща. Как успя да го постигне? Аз нямах търпение да гледам отстрани.

— Ти помниш моето детство! — казах аз без да поздравя. — Цялото, нали?

— Разбира се, че го помня — каза той. — Само защото ти си го изхвърлил, това не означава, че е изчезнало.

— Значи помниш и своето раждане!

Той през цялото време е знаел отговора, помислих си аз. Дики знае какво променя нашия чист дух от състояние на жива светлина в онова дете, което плаче, че никога не е искало тъкмо това в тъмното. Той помни връзката, която аз не можех да намеря и не можех дори да си представя.

— Нуждая се от този спомен — казах му. Той бе искрено изненадан.

— Не очаквах никога да попиташ за това.

Потърси нещо в джоба на ризата си и измъкна от там малка кристална, бледокехлибарена полусфера, колкото малък лимон.

— Това е нещо, което трае вечно — каза той. — Нищо не може да я отвори, освен твоето желание за познание — подаде ми я той. — Внимавай, че може да се счупи от докосването ти. Сигурен ли си, че искаш да узнаеш това?

Аз я поех от шепата му. Тя бе по-лека от яйчена черупка. А защо да не позная тайната на моя първи, изпълнен с мир полет през първия ми ден на тази земя, загърната в розови венчелистчета. И толкова нежна!

Едва докоснах крехката повърхност с върха на пръстите си и кристалът се разсипа в ръката ми. Часът преди моето рождение.

По онова време, спомням си, всичко изглеждаше толкова великолепно. Приключение! Романтика!

Отново да се срещна с приятелите си, да се хвърля в една последна битка с моите големи врагове. Този път те ще пълзят в краката ми! Най-лошото, което би могло да ми се случи — някоя и друга драскотина, ако забравя за момент кой съм и затворя очи пред тяхната въображаема реалност.

Но това едва ли ще се случи. Та аз помня! Никога няма да се повторят старите нещастия, когато забравях онова, което зная, борех се цял живот с фантоми, бивах стриван на прах, питах се в последния момент защо ли съм се родил.

Никога повече. Познанието ми е дало такава сила, че никой враг не може да се изправи насреща ми.

Животът във време-пространството — това е една игра, траеща колкото моментна снимка! Толкова съм находчив в тази игра, толкова съм неуязвим спрямо всякакви оръжия, толкова сигурно е познанието, което притежавам, че ще прелетя с усмивка през този обръч на дракони, които са ме изпепелявали толкова пъти преди. Отдъхнал, възстановен, въоръжен с неизказано разбиране за реалността за разлика от старите фикции, нима може нещо на земята да ме нарани?

Неустрашим — това не е точната дума… Това ще бъде едно УДОВОЛСТВИЕ!

Един последен живот във време-пространството, едно последно участие в играта, за да докажеш своята победа, не би могло да бъде особено трудно. Трябва да покажа. че съм усвоил завинаги спокойното изящество ни познанието, което е в основата на всеки истински триумф.