Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 24

Той спря разкрачен насред стаята и ме измери със студен поглед.

— Видях, че Естел и човекът му си тръгнаха. Теб не те видях. Та затова се качих. Трябва…

— Трябва да пазиш клиентите.

— Да. Трябва да пазя клиентите. Не може да останеш тук, приятелче, щом стопанката я няма.

— Но Марти Естел и горилата му могат.

Той пристъпи по-близо. Погледът му беше зъл. Сигурно винаги е бил такъв, но едва сега го забелязах.

— Няма да го правиш на въпрос, нали? — попита.

— Не. Всеки да си гледа работата. Пийни едно.

— Това не е твое уиски.

— Госпожица Хънтрес ми подари една бутилка. Дружки сме си. И с Марти Естел сме си дружки. Всички сме дружки. Не искаш ли и с теб да се сдружим?

— Не се опитваш да ме пързаляш, нали?

— Пийни и забрави.

Намерих чаша и му налях. Той я взе.

— Отиде ми работата, ако ме подушат.

— Ами!…

Отпиваше бавно, като му се наслаждаваше.

— Хубаво уиски.

— Не го опитваш за първи път, нали?

Взе пак да се наежва, сетне се отпусна.

— Ти май си падаш майтапчия.

Довърши питието, остави чашата, попи устните си с измачкана носна кърпа и въздъхна.

— Добре — рече. — Но сега трябва да си вървим.

— Готови сме. Тя май няма да се върне скоро. Видя ли ги да излизат?

— Тя и приятелят й. Да, доста отдавна.

Кимнах. Тръгнахме към вратата и Хокинс ми направи път. Съпроводи ме до долу и извън хотела. Но не видя какво имаше в спалнята на госпожица Хънтрес. Питах се дали пак ще се върне горе. Ако се върнеше, бутилката уиски вероятно щеше да го задържи.

Качих се в колата и потеглих към къщи, за да се обадя на Ана Холси. Ние с нея вече нямаше какво да разследваме — случаят ни беше приключил.

7

Този път паркирах плътно до бордюра. Вече не ми беше весело. Качих се с асансьора, отключих и светнах лампата.

Восъчния нос седеше в най-хубавото ми кресло, стиснал между пръстите саморъчно свита незапалена цигара, прибрал кльощавите си колене едно до друго, а дългият револвер „Удсман“ лежеше удобно върху бедрото му. Усмихваше се. Виждал съм и по-хубави усмивки.

— Здравей, приятел — рече провлечено. — Още не си оправил тая врата. Да беше я затворил, а? — От гласа му, въпреки провлачеността, лъхаше на смърт. Затворих вратата и останах там, загледан в него.

— Значи ти уби приятеля ми — рече той.

Стана бавно, също така бавно прекоси стаята и опря револвера в гърлото ми. Тънките устни, въпреки усмивката, бяха безизразни като восъчния му нос. Бръкна леко в сакото ми и измъкна лугера. Защо ли да не го оставям у дома отсега нататък? Май в града не остана човек, който да не ми го е измъквал.

Прекоси обратно стаята и пак седна.

— Спокойствие му е майката — рече почти нежно. — Сядай, приятел. Никакви погрешни движения. Изобщо никакви движения. Ние с теб сме на старта. Часовникът цъка, чакаме да тръгнем.

Седнах и го загледах. Странна птица. Навлажних пресъхналите си устни.

— Ти ми каза, че пистолетът му няма ударник — рекох.

— Да. Метна ме малкият никаквец. Казах ти също да оставиш на мира сина на Джийтър. Това вече не е важно. Мисля си сега за Фриски. Чудна работа, нали? Да се кахъря за откачалка като него, да го мъкна със себе си и накрая да оставя да го пречукат — въздъхна и добави простичко: — Той беше малкото ми братче.