Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 25

— Не го убих аз.

Увеличи усмивката си. Не беше спирал да се усмихва. Ъгълчетата на устата му просто хлътнаха по-навътре.

— Тъй ли?

Махна предпазителя на лугера, сложи го внимателно на облегалката вдясно от себе си и си бръкна в джоба. Извади оттам нещо, което ме смрази като кофа с ледена вода.

Беше черна, грубо изработена метална тръба, десетина сантиметра дълга, осеяна с много дупчици. Взе револвера си в лявата ръка и започна да завинтва безцеремонно тръбата върху дулото му.

— Заглушител — обясни той. — За вас, умниците, това е празна работа. Но този си го бива — за три изстрела. Знам какво говоря. Сам съм го правил.

Навлажних отново устни.

— Ще издържи един изстрел — рекох. — След това засича. Този ми прилича на чугунен. Сигурно ще ти отнесе ръката.

Продължи да се хили и да завинтва бавно и нежно заглушителя, завъртя го докрай и се облегна доволен.

— Не позна. Това чудо е със стоманена обложка отвътре и издържа три изстрела, както казах. После трябва да подмениш обложката. Няма опасност от засичане. Добре ли се чувстваш? Искам да се чувстваш добре.

— Чувствам се разкошно, садистично копеле.

— След малко ще те накарам да легнеш в леглото. Няма да почувстваш нищо. Обичам да си изпипвам убийствата. Предполагам, че и Фриски не е почувствал нищо. Улучи го чисто.

— Не виждаш добре — подхвърлих. — Пречука го шофьорът със „Смит & Уестън“ четирийсет и четвърти калибър. Аз дори не стрелях.

— Как не.

— Добре, не ми вярваш. За какво уби Арбогаст? Нямаше нищо изпипано в това убийство. Просто е бил прострелян три пъти зад бюрото си, три пъти с двайсет и втори калибър, и се смъкнал на пода. Сторил ли е някога нещо на гадното ти братле?

Той вдигна рязко револвера, но продължи да се усмихва.

— Не ти липсва кураж. Кой е тоя Арбогаст?

Казах му. Говорех бавно и внимателно, с подробности. Разказах му сума неща. Взе да го обхваща някаква смътна тревога. Погледът му зашари към мен, настрани, пак към мен, неспокойно, запърха като колибри.

— Не познавам никакъв Арбогаст, приятел — изрече бавно. — Не съм и чувал за него. Пък и днес не съм убивал никакви дебелаци.

— Ти си го убил — рекох. — Убил си и младия Джийтър… в апартамента на момичето в „Ел Милано“. Още лежи там мъртъв. Ти работиш за Марти Естел. Той ще бъде дяволски разочарован от това убийство. Карай, направи ги три.

Лицето му замръзна. Усмивката най-сетне изчезна. Сега цялото му лице придоби восъчен цвят. Отвори уста и задиша през нея, а дишането му издаваше неспокойни, тревожни звуци. Видях как по челото му лъсна пот и усещах хлад от изпаряващата се пот от моето чело. Восъчния нос каза много кротко:

— Не съм убил никого, приятел. Никого. Не бях нает да убивам. И през ум не ми е минало такова нещо. Докато Фриски не спря онзи куршум с тялото си. Истина ти казвам.

Мъчех се да не гледам заглушителя на дулото.

В дъното на очите му припламна огънче — малко, слабо, димящо. После взе да се разгаря, да се избистря. Заби поглед в пода между краката си. Огледах се за ключа на лампата, но беше доста далеч. Той пак вдигна глава. Много бавно започна да отвинтва заглушителя. Подържа го в ръката си. Пусна си го в джоба и стана, уловил в ръце пистолета и револвера, по един във всяка ръка. После му хрумна друго. Седна пак, бързо извади всички патрони от лугера, хвърли ги на пода, а след тях и пистолета. Тръгна безшумно към мен.