Читать «Неприятностите са моя бизнес» онлайн - страница 20

Стиснах здраво чашата и бавно отпих голяма глътка. Не предполагах, че Восъчния нос е толкова опасен, но знае ли човек…

— Познавах — рекох бавно. — Един убиец на име Ал Тесилоре. Но той лежи във Фолсъм. Използваше колт. Финлисън допи първата чаша, обърна втората почти за същото време и стана. Сиболд го последва, все още ядосан. Финлисън отвори вратата.

— Хайде, Бен. — Излязоха.

Чух стъпките им по коридора, асансьорът пак задрънча надолу. На улицата потегли кола, ръмженето й затихна в нощта.

— Клоуни като ония не убиват — рекох аз високо. Но, изглежда, убиваха.

Почаках петнайсет минути, преди да изляза пак. Докато чаках, телефонът иззвъня, но не го вдигнах.

Подкарах към „Ел Милано“ и пообиколих доста време, за да се убедя, че не ме следят.

Фоайето си беше същото. Светлосиният килим все така гъделичкаше глезените ми, докато изгазя по него до рецепцията, същият блед служител подаваше ключа на две жени с конски физиономии, в костюми спортна кройка, а когато ме видя, пак премести тежестта върху левия си крак. Вратата в дъното на рецепцията се отвори и оттам изхвръкна дебелият сладострастен Хокинс със същата, както ми се стори, угарка от пура в устата.

Бързо дойде при мен, този път ме дари с широка сърдечна усмивка и ме хвана под ръка.

— Тъкмо човекът, когото се надявах да видя — изкудкудяка той. — Хайде да идем горе за малко.

— Какво става?

— Какво ли? — Усмивката му се разшири колкото вратата на гараж. — Нищо няма. Оттук.

Напъха ме в асансьора, рече „Осмият!“ с мазен и жизнерадостен глас, понесохме се нагоре, излязохме и тръгнахме по коридора. Хокинс имаше здрава ръка и знаеше как да стиска. Беше ме заинтригувал вече, затова му се размина. Той натисна звънеца до вратата на госпожица Хънтрес, отвътре запяха камбаните на „Биг Бен“, вратата се отвори и пред мен застана мъж с безизразна физиономия, бомбе и смокинг. Дясната му ръка беше в джоба на смокинга, изпод бомбето стърчаха проскубани вежди, а под тях надничаха очи, изразителни колкото да изрече едно:

— Да?

— Водя компания за шефа — многословно рече Хокинс. — Каква компания?

— Нека и аз да кажа нещо — обадих се аз. — Компания с ограничена отговорност. Дай ми ябълката.

— К’во? — Веждите му зашаваха насам-натам, брадичката му щръкна напред. — Не се поднасяме, надявам се.

— Хайде, хайде, господа… — започна Хокинс. Чу се глас зад мъжа с бомбето:

— Какво има, Шиши?

— Въртят го на шиш — обадих се аз.

— Слушай, глупако…

— Хайде, хайде, господа…

— Няма нищо — подхвърли през рамо дебелакът, сякаш замяташе ласо. — Хотелският детектив е качил тук един, който разправя, че е от някаква компания.

Влязохме. Първо аз, после Хокинс, а Шиши се лепна чевръсто зад нас. Нахълтахме вътре толкова плътно един до друг, че трябва да сме изглеждали като трипластов сандвич.

Госпожица Хънтрес не беше в стаята. Газовата камина не гореше. Във въздуха все още витаеше мирис на сандалово дърво, примесен с цигарен дим.

До канапето стоеше мъж, с ръце в джобовете на синьо палто от камилска вълна, чиято яка беше вдигната до черната му шапка. Върху палтото небрежно бе преметнат шал. Стоеше неподвижен, а от цигарата в устата му се виеше дим. Беше висок, чернокос, изискан, опасен. Стоеше и мълчеше. Хокинс се примъкна до него.