Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 16

— Здрасти, Майк. Тъкмо на време.

Тя, естествено, не ми повярва, но побесня. Стегна тялото си и стреля срещу мен с пистолета в дясната ръка. Той обаче бе твърде тежък за жена и подскочи. Другият също подскочи. Не видях къде се заби куршумът, защото се бях навел.

Рамото ми я фрасна в бедрото, тя политна назад и блъсна главата си във вратата. Избих патлаците от ръцете й, без много много да съблюдавам етикета. Затворих вратата с ритник, протегнах ръка, завъртях ключа, а после се опитах да избегна високия ток, който полагаше максимални усилия да ми смаже носа.

Дънкън извика: „Страхотно“, и се хвърли към пистолета си на пода.

— Наблюдавай прозорчето, ако искаш да оцелееш — озъбих му се аз.

После вече бях зад бюрото и издърпвах телефона изпод мъртвото тяло на доктор Съндстранд. Издърпвах го толкова далече от обсега на вратата, колкото жицата ми позволяваше. Легнах на пода, поставих го върху корема си и започнах да набирам.

Очите на Даяна се спряха върху телефона и тя изкрещя:

— Хванаха ме, Джери! Хванаха ме!

Автоматът започна да раздробява вратата, докато аз крещях в ухото на отегчения дежурен.

Парчетата мазилка и дървените отломки хвърчаха като юмруци на ирландска сватба. От куршумите тялото на доктор Съндстранд подскачаше така, сякаш силна треска отново го връщаше към живот. Хвърлих телефона, грабнах пищовите на Даяна и подхванах вратата от нашата страна. През една широка цепнатина зърнах плат. Стрелях по него.

Не виждах какво прави Дънкън, после разбрах. Изстрел, който не можеше да е дошъл откъм вратата, уцели Даяна в брадичката. Тя падна и повече не стана.

Друг изстрел, който също не дойде от вратата, отнесе шапката ми. Претърколих се и му изкрещях. Пистолетът му описа твърда дъга, проследи движенията ми. Устата му се бе изкривила в животинска гримаса. Отново изкрещях.

Върху сестринската му униформа, по диагонал, се появиха четири кръгли червени петна на височината на гърдите. Уголемиха се в краткия миг, който му бе необходим, за да падне.

Отнякъде се чу вой на сирена. Беше моята сирена, която ставаше все по-силна и идваше към мен.

Автоматът преустанови стрелбата и вратата се разтърси от нечий ритник. Тя потрепера, но ключалката издържа. Дарих я с още четири куршума, но внимавах да не засегна ключалката.

Сирената се чуваше съвсем ясно. Светеца трябваше да си отиде. Чух как стъпките му тичешком се отдалечиха по коридора. Затръшна се врата и колата му потегли на заден ход по алеята. Шумът й ставаше все по-слаб, докато воят на сирената се извисяваше до кресчендо.

Изпълзях до жената и видях, че лицето, косата и меките места под предницата на палтото й са прогизнали в кръв. Докоснах лицето й. Тя бавно отвори очи, сякаш клепачите й бяха много тежки.

— Джери… — прошепна.

— Мъртъв е — излъгах мрачно. — Къде е Изабел Снеър, Даяна?

Очите се затвориха. Проблеснаха сълзи. Сълзите на умиращия.

— Къде е Изабел Снеър? — замолих й се. — Бъди откровена и ми кажи. Аз не съм полицай, а неин приятел. Кажи ми, Даяна.

Вложих в молбата си нежност и копнеж, всичките, на които бях способен.