Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 9

Вътрешни стъклописани врати водеха към фоайето й централния вход. Когато стигнах до тях, чух звъненето на телефон. Отговори мъжки глас, който идваше от една открехната врата. От същото място се процеждаше и единствената светлинка в заобикалящия ме сумрак.

Върнах се и надникнах през открехнатата врата. Мъж, седнал зад бюро, говореше по телефона. Изчаках го да затвори слушалката, после влязох.

Мъжът имаше бледа, костелива, оплешивяваща глава, рехаво обрасла с тънки кафяви къдрици, прилежно прилепени към черепа. Лицето му бе длъгнесто, белезникаво и нерадостно. Очите му скочиха към мен, а ръката му се стрелна към копчето на бюрото.

Аз се усмихнах и изръмжах:

— Недей, че съм отчаян човек, началник — и му показах палката.

Усмивката му се вкочани като замразена риба. Дългите му бледи ръце запърхаха като болни пеперуди над бюрото. Едната от тях се насочи към страничното чекмедже.

— Вие бяхте много болен, сър — заговори той. — Много болен. Не бих ви съветвал…

Пернах с палката блуждаещата му ръка. Тя се скри като охлюв, попаднал върху нажежен камък.

— Не болен, началник, а упоен. Упоен така, че бях на косъм от полудяването. Искам уиски без примеси и достъп до изхода. Давай.

Той направи неясен жест с ръка.

— Аз съм доктор Съндстранд — каза. — Това е частна клиника, а не затвор.

— Уиски — изграчих. — За останалото ще се оправя сам. Частна лудничка. Прекрасен бизнес. Уиски!

— В шкафчето с лекарствата — отвърна той почти бездиханно.

— Сложи ръцете си зад главата!

— Боя се, че ще съжалявате за постъпката си.

Той сложи ръцете си зад главата.

Отидох до бюрото, отворих чекмеджето, до което се домогваше ръката му, и извадих отвътре пистолет. Прибрах палката, заобиколих бюрото и отидох до шкафчето за лекарства на стената. Вътре имаше половинлитрова бутилка бърбън и три чаши. Извадих две от тях. Налях и в двете.

— Първо ти, началник.

— Ама аз… аз не пия. Пълен въздържател съм — измърмори той, с ръце все още зад тила.

Отново извадих палката, той бързо посегна и отпи от едната чаша. Наблюдавах го. Май нищо не му стана. Помирисах моята доза, после си я излях в гърлото. Подейства ми. Обърнах още една и пуснах бутилката в джоба на сакото си.

— Добре — рекох. — Кой ме доведе тук? Пей бързо, че нямам време.

— Ами… полицията, разбира се.

— Каква полиция?

Той свлече рамене. Изглеждаше зле.

— Мъж на име Голбрейт се подписа като свидетел. Съвсем законно, уверявам ви. Той е полицай.

— Откога ченгетата се подписват като свидетели на психиатричните случаи?

Той не отговори.

— Кой пръв ме наблъска с опиат?

— Нямам представа, но доколкото разбирам, действието му е продължило доста.

Опипах брадичката си.

— Цели два дни — казах. — По-добре да ме бяха застреляли. — По-малко разноски. Сбогом, началник.

— Ако излезете оттук — немощно се обади докторът, — ще ви арестуват незабавно.

— Не и само за едното излизане — продумах многозначително.

Докато излизах, ръцете му все още бяха зад главата.

Освен обикновена ключалка на входната врата имаше верига и „питон“, но никой не се опита да ме спре. Пресякох просторна старомодна веранда и тръгнах по широка алея, с цветя от двете страни. На едно от дърветата пееше присмехулник. Зад оградата от бели колове следваше улицата. Къщата беше ъглова — на ъгъла на Двайсет и девета улица и Дескансо.