Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 37

Бръснарницата, макар че и на нейната витрина имаше няколко мъртви мухи, починали преди около десетина дни, все пак поне веднъж в месеца виждаше парцал и метла от самия Кейл, който обслужваше заведението с добре смазани ножици, несмазани лакти и клюки с дъх на мента от розовата му уста. Държеше се тъй, сякаш имаше пчелни кошери и се боеше да не ги разлюти, като размахва едрото сребристо бръмчащо насекомо край ушите ти, докато то внезапно млъкваше, жилеше и се вкопчваше в косите ти, а Кейл проклинаше и го отскубваше, сякаш измъква зъб.

Поради което освен икономическите съображения аз се подстригвах при Кейл само два пъти в годината.

Веднъж на шест месеца, защото от всичките бръснари по света Кейл беше най-големият дърдорко, най-щедрият в парфюмирането, в приглаждането, в престараването, в съветването и бъбреше тъй монотонно, че можеше да те зашемети. Знаеше всичко по всички въпроси — отпред назад и отзад напред, захласваше се да ти разяснява скучната теория на Айнщайн, после спираше изведнъж по средата, притваряше едно око, накланяше глава и ти задаваше Великия въпрос, за който няма Определен отговор.

— Слушай, нали съм ти разказвал за мен и за Скот Джоплин? Как — за славния Скот и за мен, господи Исусе, значи съм пропуснал, слушай сега. За оня ден в 1915, когато ме научи да свиря „Кленово листо“, не съм ти казвал, тъй ли? Ей сега ще ти разправя.

На стената висеше знаменитата снимка на Скот Джоплин, надписана с мастило преди сто години и избледняла като обявата на жената с канарчетата. На нея се виждаше един много млад Кейл, седнал на столче пред пианото, а приведен над него — Джоплин, покрил с големите си черни лапи ръчичките на щастливото момче.

Щастливото момченце висеше увековечено на стената, запечатано на фотографска плака, навело се да докосне клавишите, готово да се хвърли в живота, в света, във вселената, да ги лапне. Изражението на момченцето беше такова, че видех ли го, сърцето ми се късаше. Затова избягвах да го гледам. И без туй ме болеше, когато виждах как го гледа Кейл, как се насилва да зададе своя любим Велик въпрос и без да чака да го увещавам, се втурва към пианото, за да изсвири онова кленово парче.

Кейл.

Бе като стар каубой, възседнал сега бръснарски стол. Представете си тексаски говедар, сух, обрулен от вятър, изпечен от слънце, който не сваля каубойската си шапка дори когато спи, залепнал е за нея до живот, с нея се къпе. Ето, това беше Кейл, закръжил около своя враг, клиента, с оръжие в ръка, той кълцаше бакенбардите, вслушан в бръснарската машинка, омаян от звучния й глас, и не преставаше да бъбри, а пък аз си представях, че тропа каубойския си танц край моя стол, нахлупил шапка до ушите, луд от желание да седне пред пианото и да го разкикоти.

Понякога се правех, че не виждам как мята тези безумни погледи, как влюбено сноват очите му между мен и преданите черни и бели, бели и черни клавиши. Накрая изпусках звучна мазохистична въздишка и виквах:

— Е, хайде, Кейл. Отивай.

Омаян, той прекосяваше салона с провлачена каубойска стъпка, двамина от него — оня в огледалото по-припрян и по-ведър от същинския, и отмятайки капака на пианото, разкриваше пожълтелите ченета, закопнели някой да им изтръгне музиката из корен.