Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 25

— Пиян човек е безполезно да се гледа в очите. Той просто идва, сяда и ти дъха в лицето.

— Точно така. — Кръмли остави любопитството му да проличи. Измъкна кесия с тютюн и цигарени книжки и започна да свива цигара, но умишлено не поглеждаше към мен. — Е, и?

— Трябваше да му чуеш гласа. Ако беше го чул, щеше да ми повярваш. Божичко, беше като духа на Хамлетовия баща от дъното на гроба, който викаше: не ме забравяй! Нещо повече — виж ме, познай ме, арестувай ме!

Кръмли запали цигарата и ме погледна през дима.

— Тоя глас ме състари с десет години само за няколко секунди — продължих аз. — Никога не съм бил по-сигурен в чувствата си!

— Всеки на този свят има чувства. — Кръмли огледа цигарата, сякаш се чудеше вкусна ли му е или не. — Всяка баба си съчинява пиянски песнички и ги напява монотонно дотогава, докато на теб ти дойде да вземеш, че да ритнеш бабишкерата по тумбака и да изплискаш бирата оттам. Писачи на песнички, поети, любители детективи, всеки глупак си въобразява, че е и трите, събрани в едно. Ти знаеш ли на какво ми приличаш, сине? На оная тумба от идиоти, дето се мъкнели подир Александър Поуп, размахвали стихове, романи и есета и търсели съвета му, докато най-накрая Поуп тъй се влудил, че седнал и написал „Есе за критиката“.

— Ти си чел Александър Поуп?

Кръмли въздъхна тежко, хвърли цигарата и я стъпка.

— Ти май мислиш, че всички детективи са безмозъчни копои, глухи за всичко останало. Да, представи си — Поуп! Четях го нощем под завивката, защото нашите щяха да ме вземат за педераст. А сега, хайде чупка.

— Искаш да ми кажеш, че всичко е било напразно? — креснах. — Ти не желаеш да спасиш стареца? — Почервенях, като усетих какво съм изтърсил. — Исках да кажа…

— Разбрах какво искаше да кажеш — прекъсна ме Кръмли търпеливо.

Погледна надолу по улицата, сякаш оттук виждаше и жилището, и бюрото ми, и пишещата машина върху него.

— Захванал си се с добро дело или поне тъй мислиш. И това не ти дава мира. Искаш да се метнеш в стария червен трамвай и пак да се возиш в него някоя нощ и да спипаш оня пияница и да го задържиш, но сториш ли го, той няма да е там или пък, ако е там, няма да е същият, или пък няма да го познаеш. И поради това сега разкървавяваш пръсти от блъскане по твоята машинка и написаното излиза чудесно, както вика Хемингуей, и интуицията ти пуща дълги антени и те са ужасно чувствителни. Е, добре де — и какво от всичко туй?

Той се запъти да заобиколи колата си, също като при вчерашния ми провал.

— О, не, този път няма! — изревах аз. — Не и този път. Ти знаеш ли какво ти е? Завиждаш!

Главата на Кръмли едва не се откъсна от врата му. Той се извъртя.

— Какво?

Ръката му посегна към пистолета, който не си беше на мястото.

— И… и… и… — заекнах аз. — Никога няма да успееш!

Наглостта ми едва не го събори. Главата му се изви и той ме изгледа остро над покрива на колата.

— В какво няма да успея?

— Каквото си се заловил да правиш, ти — няма — да — го — постигнеш!

Изведнъж млъкнах, поразен. Не си спомням да съм крещял така на ни един човек. В училище бях първи страхопъзльо. Щом някоя учителка стиснеше устни, прибелявах от притеснение. Обаче сега…