Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 24

От този зелен рай лъхаше на зрели кайсии и портокали. Освен на портокали и кайсии дъхаше на разцъфтели кактуси, на орхидеи и на жасмин. Тук не бе бръмвал звук на тревокосачка. Не беше съскал сърп. Мъгла не се вестяваше. На междата на венецианския влажен, непресекващ здрач бунгалото оцеляваше сред лимони, които грееха като коледни свещи през цялата зима.

А понякога на минаване ти се струваше, че чуваш бяг и тропот на окапи през платото Серенгети, че зърваш големи привечерни облаци от фламингови ята, подплашени от нещо, виещи се в златна светлина.

В това място, сведущ за климата и вдаден в грижи за своята навеки опалена от слънцето душа, живееше един четиридесет и четири годишен мъж с олисяващо теме и дрезгав глас, чието занимание, когато поемеше към морето и вдъхнеше мъглата, бе да се оправя с нарушени порядки, погазени закони и с някой и друг смъртен случай, който би могъл да е и убийство.

Елмо Кръмли.

Открих и него в дома му, защото десетки хора бяха откликнали на въпроса ми, кимнали бяха сговорчиво и ме бяха упътили.

Всички потвърждаваха, че привечер ниският детектив се вмъквал в зелената джунгла и изчезвал вътре сред рев на вдигащи се хипопотами и приземяващи се фламингови ята.

Как да постъпя, запитах се. Дали да не застана на границата на тази девствена земя и да му викна?

Но Кръмли викна пръв.

— Исусе Христе, това ти ли си?

Измъкваше се от своята джунгла и се провираше по буренясалата пътека тъкмо когато се появих пред неговата порта.

— Аз съм.

Докато детективът пристъпяше по занемарената пътека, стори ми се, че долавям звуците, които ми се бяха счували, когато съм минавал оттук: бяг на газели, тропот на подплашени зебри зад гърба ми и мирис на златна урина, носен от вятъра — лъвове.

— Доколкото си спомням — измърмори Кръмли, — тази сцена я изиграхме вчера. Да ми се извиниш ли идваш? Или да кажеш нещо още по-гръмко и по-невероятно?

— Ако поспреш и ме изслушаш — казах.

— Гласът ти е много звучен, признавам. Една позната, на три крачки оттам, където си открил удавника, разправя, че от крясъците ти онази нощ котките й още не са се прибрали. Дадено, заковавам се тук. Е, и?

При всяка негова дума юмруците ми потъваха все по-дълбоко в джобовете на жилетката. Някак си не искаха да мръднат оттам. Навел глава, извърнал поглед, опитвах се да поема дъх.

Кръмли си погледна часовника.

— Онази нощ зад мен в трамвая имаше един човек — ревнах изведнъж. — Той е, който е натъпкал стареца в левовата клетка.

— Говори по-тихо. Как го разбра?

Юмруците ми се раздвижиха в джобовете.

— Усещах как ръцете му се протягат зад мен. Усещах как умолително размърдва пръсти. Искаше да се извърна и да го видя! Нали всеки убиец копнее да бъде разкрит?

— Това го разправят писачите на евтини психологически криминални историйки. А ти защо не го погледна?