Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 23

Черната глава се потопи. Водата се накъдри.

Главата вече не се появи.

Разтреперан, поех обратно по следите на зловещия дъжд, който бе посетил моя праг.

Локвичката си стоеше там.

Наведох се и от средата на локвата вдишах купчина водорасли.

Едва тогава осъзнах, че съм тичал до канала и обратно само по долни гащета.

Хлъцнах, огледах се боязливо. Улицата беше пуста. Втурнах се вътре да залостя вратата.

Утре, реших, ще ида да размахам юмруци под носа на Елмо Кръмли.

В десния юмрук със стиска трамвайни конфети.

В левия — с купчина влажни водорасли.

Но не в полицейския участък!

От затвори и от болници ми се подкосяват краката.

Все някак ще намеря дома на Кръмли.

Размахвайки юмруци, ще открия къде е.

През около сто и петдесетте дни в годината слънцето във Венеция пробива ръмежа чак по пладне.

През около шейсет дни в годината слънцето изобщо не се показва от мъглата до към четири-пет, когато вече е поело да залязва на запад.

През около четиридесет дни то въобще не се показва.

В останалото време, ако си късметлия, слънцето изгрява както изгрява за Лос Анжелис и за Калифорния, към пет и половина — шест сутринта и си остава на небето през целия ден.

Онези четиридесет, или шейсетдневни цикли са, които ти капят в душата и карат стрелците да си зареждат пушките. Стариците си купуват отрова за плъхове на дванайсетия безслънчев ден. Ала на тринадесетия, тъкмо когато се готвят да подсладят с нея сутрешния си чай, слънцето изведнъж изгрява и се чуди от какво са тъй разстроени всички, а бабичките нахранват плъховете край канала и се отпускат в креслата, с чаша бренди в ръка.

През четиридесетдневните цикли сирената за мъгла, залутана някъде в залива, свири, свири, свири, докато накрая започваш да усещаш как мъртъвците в местното гробище започват да се въртят в гроба. Или пък, късно нощем, щом сирената писне, някакъв звяр-амфибия взривява инстинктивните ти импулси и се запътва към сушата. Плува нанякъде, закопнял за слънце. Всички благородни животни са се преселили на юг. Ти си изхвърлен на студените дюни с една празна пишеща машина, с изцеден банков влог и ледена постеля. Боиш се, че скритият звяр може да се вдигне някоя нощ, докато спиш. За да се отървеш от него, ти се вдигаш в три сутринта и го описваш в разказ, но с години. Не го изпращаш на никое списание, защото се боиш. Не Смъртта — Отчаянието във Венеция трябваше да опише Томас Ман.

Все едно вярно ли е, или си го въобразявам, но умният човек живее колкото може по-навътре в сушата. Пълномощията на венецианската полиция спират там, докъдето стига и мъглата — някъде около Линкълн Авеню.

Там, на границата, където свършваха и венецианската територия, и лошият климат, имаше градина, която бях виждал веднъж-дваж.

Ако имаше къща в градината, тя не се виждаше. Така бе потънала сред храсти, дървета, тропически гъсталаци, палмов листак, тръстика и папируси, че трябваше да си проправяш пътя с коса. Нямаше алея, само едва отъпкана пътечка. Навътре все пак имаше бунгало, скрито сред избуяла до раменете неокосена трева, но то бе толкова нататък, че от улицата наподобяваше слон, хлътнал в катранена яма миг преди да потъне. Отвън нямаше пощенска кутия, пощальонът очевидно току-що бе метнал пощата през оградата и бе побързал да се измъкне, преди нещо от джунглата да се е хвърлило връз него.