Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 21

— Смъртта не е нещо, което можеш да носиш със себе си, Фани.

— О, можеш и още как. Изтрий крака долу, преди да се качиш тук. Имаш ли пари, да си занесеш костюма на химическо чистене? Ще ти дам. Лъсни си обувките. Измий си зъбите. Никога не поглеждай назад. Очите могат да убиват. Ако погледнеш някого и той разбере, че искаш да бъдеш убит, не можеш да се отървеш от него. Идвай при мен, момчето ми, но първо се измивай и гледай право пред себе си.

— Дрън-дрън, Фани, ала-бала. Това няма да отпъди смъртта, знаеш много добре. Но няма да водя тук другиго освен себе си; още години наред, Фани, и с много обич.

Това стопи снега по Хималаите.

Тя се завъртя в бавно, разлюляно движение. Изведнъж до двама ни стигна музиката, която отдавна се разнасяше от съскащата плоча.

Кармен

Фани Флориана бръкна в деколтето си и измъкна оттам черно копринено ветрило, разпери го докрай, размаха го пред преобразените си, пламенни испански очи, премрежи престорено свенливо клепки и пусна изчезналия си глас да бликне навън възроден, свеж като студен планински поток, млад, както сам аз се бях усещал преди седмица.

Запя. И както пееше, затанцува.

Сякаш гледах тежката завеса да се вдига с лекота в Метрополитен, да се надипля край Гибралтарската скала и да се завихря под жестовете на някакъв полудял диригент, който умее да възпламенява балет от слонове и призрачно-струйни дълбинни бели китове.

В края на първата песен отново плачех.

Този път от смях.

Едва по-късно си казах — боже мой! За пръв път. И нейната стая. Тя запя.

За мен!

Долу беше след пладне.

Стоях на озарената от слънце улица, зашеметен, долавях привкуса на виното, вглеждах се във втория етаж на сградата.

Чувах песента на раздялата; сбогуването между Бътърфлай и нейния млад лейтенант, целия в бяло, който тръгваше на далечен път.

Фани се появи, огромна, на вратата на своя балкон — гледаше надолу към мен, устата й като розова пъпка се усмихваше тъжно, младото момиче бе оковано в кръглото й като жътварска луна лице; а музиката зад нея говореше за нашето приятелство и за раздялата ни — засега.

Като я видях там, помислих си за Констанс Ратиган, заключена в мавританското й укрепление край морето. Прииска ми се да викна и да попитам по какво точно си приличат.

Но Фани само ми махна. Не ми оставаше друго, освен да помахам и аз.

Готов бях да поема към Венеция при хубаво време.

Дребни олисяващи човеко, който не приличаш на детектив — Елмо Кръмли, помислих си, идвам!

Но събрах смелост колкото да мина няколко пъти покрай полицейския участък във Венеция, усещайки се като пъзлив глупак.

Блъсках си ума да разбера този Кръмли вътре Красавицата ли е, или е Звяра.

Тази нерешителност ме караше да се гърча вън на тротоара, докато някой, който ми заприлича на Кръмли, надникна горе от една затворническа килия.

Побягнах.

При мисълта, че той ей сега ще раззине уста като хала да попари нежния прасковен мъх по моите бузи, сърцето ми се откъсна като презряла слива.

Божичко, помислих, кога най-сетне ще събера сили да застана пред него и да излея всички мрачни чудеса, дето се трупат като надгробен прахоляк в кутията ми за ръкописи? Кога?