Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 96

Джолийн й връчи сертификата за пазаруване с намаление от „Долче и Габана“. Мадлин го погледна и изведнъж се натъжи.

— Какво има? — разтревожи се Джолийн.

— Никоя от дрехите в този магазин няма да ми станат — проплака Мадлин отчаяно. — Защо мислите, че се обличам по този начин?

— Има тонове аксесоари, които би могла да си купиш — утеши я Джолийн.

— Това прави нещата още по-лоши. Не се чувствам на място там! Страшно ми е неловко.

— Ти си много красиво момиче, Мадлин. Не се разстройвай. Няма защо — увери я Патрик.

— Наистина ли?

— Да. Ти си много по-хубава от всички останали.

Мадлин го погледна сияещо и отиде да се смеси с тълпата. По време на цялата вечеря Джули, Лара и Джолийн гледаха Патрик все едно е Майка Тереза. След като поднесоха кафето, той се обърна към мен и попита:

— Да ти предложа ли да те откарам с кола?

— Да!!! — възкликна Джули развълнувано. — Тя с удоволствие ще приеме.

Взехме такси. Патрик сподели, че никога не използва шофьори, когато ходи на светски събирания, защото му е страшно неприятна мисълта да го чакат отвън цяла нощ. Възможно е Патрик наистина да бе така земен, колкото изглеждаше. Искам да кажа: никога не бях чувала за човек в Ню Йорк, който да може да си позволи шофьор, а да не го наеме.

— Слушай, утре вечер заминавам за Кан за два дни на филмовия фестивал. Искаш ли да си моя гостенка? Ще съм доста зает, но вероятно ще се окаже и забавно — предложи той.

„С удоволствие бих приела да съм твоя гостенка, помислих си аз, но ти си женен, а аз трябва да мисля за кариерата си. Освен това не желая да останеш с впечатлението, че бих ти позволила да ме отведеш в Бразилия зад гърба на жена ти тази вечер, което ще си помислиш, ако кажа «да».“

— Съжалявам, не мога — отвърнах със сладка усмивка.

Имате ли представа колко се напомпва самочувствието ви, ако откажете пътуване до Кан? Горещо го препоръчвам, когато не сте в най-добро разположение на духа — то е почти толкова ефективно, колкото пилинг с „Алфа-Бета“. Таксито спря пред жилищната ми сграда.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да — отвърнах, като наум се питах: „Наистина ли?“ — Лека нощ — добавих, преди да сляза от таксито.

Точно влязох в апартамента, и телефонът иззвъня. Обаждаше се Джаз. Напълно бях забравила за неявяването й.

— Здрасти, аз съм — подхвана направо тя. — Толкова се забавих тази вечер, че и отвъд, та реших да не се появявам с три часа закъснение, а вместо това останах в „Томпсън 60“. Защо не направим интервюто сега?

— Джаз, часът е един след полунощ — обърнах й внимание аз.

— И?

— Защо не го направим утре?

— Защото заминавам за Кан след шест часа и половина.

Естествено. Уф! М. П. Р. постоянно са на път да заминат на някое бляскаво място. Нямах друг избор, освен да навлека джинси и да взема такси.

Джаз така и не обясни защо е наела апартамент в „Томпсън 60“ за вечерта, но като видях помещението, където явно бе вдигнала купон, далеч по-забавен от събирането за спасяването на Венеция, разбрах. Тя се отпусна върху леглото като красива парцалена кукла, докато камериерката разчистваше.