Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 74

„Трябва да изпратя картичка на момичетата в Ню Йорк“, помислих си; стори ми се редно да знаят къде съм. Отидохме пеша до близкото село да купим някои неща. Излизайки от къщата, след нас тръгнаха двама свирепи на вид и загорели италианци, облечени в еднакви военни камуфлажни якета, тъмни панталони и слънчеви очила. И двамата имаха прикрепени към ушите миниатюрни слушалки. Изглеждаха в превъзходна физическа форма, бях готова да се закълна, че цял живот са прекарали в гимнастическия салон на „Крънч“ на Източна Тринадесета улица. Бодигардове, досетих се. Какъв разкош да имаш собствени телохранители. Държах се, разбира се, съвършено непринудено; не желаех Едуардо да разбере колко силно ме притеснява такава плътна охрана, затова поздравих и двамата с едно „ciao“ все едно всичките ми познати се движеха заобиколени от въоръжени пазачи.

Следваха ни през целия път до селото и обратно, без да спрат да шепнат нещо в микрофоните. Според мен в селото не ни грозеше непосредствена опасност от атентат или нещо подобно — срещнахме само един фермер, подкарал магаре по главната улица. Хрумна ми обаче, че ако през този ден някой иска да идентифицира и убие принца, той ще е лесна мишена, защото никой друг не се мяркаше из селото с двама натрапващи се на очи телохранители и момиче с обувки на висок ток и черна сатенена вечерна рокля.

Знаете ли какво е да си представител на кралско семейство с повече обслужващ персонал от този на първата дама? Можеш да решиш какво ти се обядва, докато се разхождаш, да се обадиш в палата, където двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата има на разположение феноменален френски главен готвач, и да завариш поръчаните ястия да те чакат на масата. Досещате се какво написах на картичката си.

Скъпи Лара и Джолийн,

Честна дума, не разбирам защо принцесите толкова много се оплакват от това, че са принцеси. То си е направо 150% лукс. Съветвам и двете ви горещо да си намерите някое негово величество.

Обич и целувки, moi

Знаех за предстоящата женитба на Джолийн и така нататък, но беше редно да е наясно какво вероятно изпуска.

След обяда седяхме в салона и пиехме еспресо, когато един лакей се втурна с телефон и го подаде на Едуардо. Той изстреля нещо много бързо на италиански, затвори и скочи на крака. Беше силно напрегнат.

— Тръгваме — обяви той. — Довечера се връщаме в Ню Йорк.

— Защо? — попитах.

Толкова божествено си прекарвахме. Струваше ми се пълна лудост да се върнем в Ню Йорк, макар през последните няколко дни да ми беше хрумнало, че май е крайно време да се свържа с наследницата от Палм Бийч.

— Carina, имам някои… семейни дела за уреждане. Съжалявам. Но ще дойдем отново тук през лятото, обещавам.

Обожавах начина, по който Едуардо ме наричаше carina — означава „скъпа“ на италиански. Стори ми се потиснат.

— Но паспортът ми и всичко остана в Париж — обърнах му внимание аз.

— Не ти трябва паспорт, щом си с мен.

Боже, какъв разкош. Дори президентът пътува с паспорт. Късно същата вечер се върнах в Ню Йорк. Чакаха ме шест имейла от Джули. Страхувах се да ги прочета. Джули никога нямаше да ми прости, задето я оставих сама в Париж или по-точно — сама и отхвърлена от мъж в Париж. Беше неин ред да преживее нервен срив. Първото гласеше: