Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 73

— Мосю, кажете му, че ще се срещнем там — разпоредих аз и си събрах нещата.

Чарли ме изгледа свирепо, но нищо не каза. Сега вече ме ненавиждаше истински. И аз го ненавиждах, така че бяхме квит.

7.

Стана tres добре, че от замисленото с адвила не излезе нищо. По време на цялата вечеря Едуардо не престана да цитира Пруст. Представяте ли си нещо по-интелектуално стимулиращо от мъж, който ви шепне: „II n’y a rien comme le disir pour empecher les choses qu’on dit d’avoir aucune resemblance avec ce qu’on a dans la pensee“ в ухото, докато пиете вино „Шато Лафит“, по-старо от самата вас? Макар френският ми да не бе достатъчен, за да си го преведа, съзнавах, че щеше да е изключително романтично, ако го разбирах.

— Джузепе — обърна се Едуардо към шофьора си, след като излязохме от ресторанта, — моля те, откарай ни вкъщи.

Както казах и на Джули по-късно — тя доста се ядосала, когато не ме заварила в „Риц“ на следващото утро, — кълна се: нямах ни най-бегла представа, че под „вкъщи“ Едуардо всъщност е имал предвид семейния палат на брега на езерото Комо. През целия път от Париж до Комо — разстояние от около осемстотин километра — той ме целуваше като жив дявол. При нормални обстоятелства би отнело осем часа, но разполагаш ли с шофьор като Джузепе, преодоляваш пътя точно за пет. Тайно се моля никога повече да не ме вози. Никому не е приятно да те откарат където и да е със 185 км/час.

Едуардо, мисля, бе почти идеалният мъж. Носеше повече кашмир отколкото цяло стадо кози. Майка му беше бивша актриса от Холивуд, а баща му щеше да е крал на Савой, ако там продължаваха да имат крале. Представители на италианското кралско семейство обикновено не се допускат в Италия, но понеже правителството направо обожаваше майката на Едуардо, бе издало специално разрешение той да влиза и излиза, когато поиска. Беше учил френска литература в Бенингтън, щата Върмънт, и живееше в Ню Йорк, където „се занимаваше със семейния бизнес“, каквото и да значеше това. Не го разпитвах — все пак бях гледала „Кръстникът“ и знаех, че никой не любопитства как италианците си изкарват парите.

Отвътре палатът бе не по-малко впечатляващ. Цял живот съм мечтала за легло с балдахин, в каквото се събудих на следващото утро. Опасваха го италиански дантели, точно като онези, които „Долче и Габана“ използват да украсяват корсетите си. През разтворените кепенци виждах езерото и планините отвън в ярките тонове на „Техниколор“. Нищо чудно защо италианци не се заселват често в по-северните щати на Америка.

С изненада установих как тече животът: бях жива, избегнах потенциално разстройваща сцена на раздяла между Джули и Чарли (не по моя вина), и закусвах в леглото на място, пред което „Риц“ приличаше на крайпътен мотел. Накъдето и да погледнех в палата, лакей с черно сако и бели ръкавици ми поднасяше бадемова торта или друго лакомство. Няма да повярвате колко по-добре се чувствах вече. Кой би предположил, че само за тридесет и шест часа ще се съвзема напълно от опит за самоубийство? Оказа се по-лесно, отколкото да паднеш от скала.