Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 69

— Excusez-moi, monsieur, но аз мъртва ли съм? — прошепнах прегракнало.

— Не — долетя ясният отговор.

Това вече бе tres досадно. Защо не бях мъртва? Какво се бе объркало?

— Аз те открих.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах бясна.

— Аз съм, лудо момиче такова.

Отворих широко очи. Чарли Дънлейн се бе надвесил над мен и ме гледаше строго. Как смее да ме нарича „луда“? Бях си съвсем нормална, а ако случайно не беше истина, то моментът никак не беше подходящ да ми лепнат етикет, че съм лунатичка. В ръката си държеше завещанието ми. Какво нездраво любопитство. Опитах се да го изтръгна, но бях прекалено замаяна.

— Дай ми го веднага. Това е личен документ — осведомих го аз и успях леко да се надигна, от което се почувствах малко по-добре.

— Доста ми е неприятно, че на мен не си оставила нищо.

— Как, по дяволите, влезе тук?

— Вратата зееше широко отворена — обясни той.

Видът му вече не бе така сериозен. Долавяше се начало на усмивка.

Той явно бе болен, жестоко болен човек. Тези филмови режисьори от Ел Ей са така безчувствени и всичко им се струва смешно. Погледнах часовника. Седем часът. Беше далеч преди обичайното ми време за ставане в 10,30, а и нали се предполагаше, че въобще няма да се събудя?

— Чарли, какво, за Бога, правиш в стаята ми в седем сутринта?

— Току-що слязох от самолета и реших да намина да те спася.

Чарли очевидно не бе чувал за движенията за женски свободи. Не знаеше ли, че след 1970 година е незаконно да спасяваш жени?

— Не искам да ме спасяват. Искам да умра.

— Не е вярно.

— Напротив! Ненавиждам те! — просъсках. — Как смееш да нахълтваш и да ме спасяваш?! Непростимо е.

— Аз как смея? По-скоро ти как смееш! — Сега вече беше разгневен. Малко се изплаших. — Единственото непростимо нещо е това, което си направила — осведоми ме Чарли.

Беше tres грубо от негова страна да е така разгневен след всичко, което преживях. Защо не прояви поне малко съчувствие?

— Какъв е смисълът да спасиш някого, ако след това ще се държиш лошо с него? — простенах.

— Престани да се държиш като глезла и порасни — сряза ме Чарли.

Той наистина не умееше да се държи мило.

Огледах се. Хавлията на „Риц“ лежеше до мен. Бях наметната със сиво палто. Не беше мое. Обзе ме тревожно предчувствие: сигурно е на Чарли. Силно се смутих.

— Чарли, аз… гола ли бях… когато ме намери?

— Не — отвърна той.

Изпитах върховно облекчение. Но той продължи:

— Беше с обувки.

Толкова, обещах си наум: абсолютно никога повече няма да се самоубивам! Цялото преживяване е прекалено унизително. Сега ще съм момичето, което не се е омъжило и не е успяло да се самоубие. Мога напълно да забравя за „Да Силвано“; дори няма да ме допуснат в пицария „Джон“ на Бликър Стрийт. Изведнъж се сетих за имейла. Можех да го спра; разполагах с тридесет минути преди да замине.

— Чарли, бързо ми подай компютъра — помолих аз.

Отворих го и дадох команда да не се изпращат писмата. Успокоих се. Забелязах, че имам получена поща. От любопитство веднага отворих писмото. Беше бележка от майка ми.