Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 65

„Риц“ ме потискаше повече от някои от най-безвкусните дрехи на Лора Буш. Дюре се правеше, че не ме забелязва; камериерките ме гледаха съчувствено даже след като им раздадох бакшиши от по петдесет евро, които заех от портфейла на Джули. Наоколо нямаше и следа от евентуален съпруг, а по мое убеждение усещането ми за неадекватност щеше да изчезне моментално, ако се сдобия с такъв. (Бях си втълпила, че ще е tres излагащо да се върна в Ню Йорк без годеник.) В ума ми се въртяха все едни и същи трагични мисли: защо някой би се оженил за мен? Не съм кой знае каква красавица (любезните хора само се преструваха, че съм такава), а единствените гаджета, които бях имала, са излизали с мен само защото са ме съжалявали. Никога повече няма да седна на кръглата маса в „Да Силвано“; по-добре направо да забравя специалитета на главния готвач — макарони с трюфели — в „Киприани“, който предлагат само на избрани посетители; веднага ще ми отнемат платинената карта за „Бергдорф“, щом бордът на директорите узнае какво ме е сполетяло; когато видят докъде е напреднала раздялорексията ми, модните дизайнери тутакси ще престанат да ми изпращат дрехи за временно ползване; и никога вече няма да съм гледала филм преди другите, защото няма да има вече покани за премиерни прожекции.

Не можех да излизам и с Джули. На третата сутрин от престоя ни тя зърна единствения ЕС наоколо — Тод Бринтън II, двадесет и седем годишния наследник на замразени храни „Бринтън“. Беше безупречно облечен в униформата на европейските богаташки деца: изгладена бяла риза, златни бутонели, джинси и спортни обувки. Според Джули сексапилът му идваше от факта, че прилича на италиански автомобилен състезател, а беше американец по рождение. Почти не я виждах, откакто се запознаха.

— Ами Чарли? — попитах аз една вечер.

Беше късно и пиехме коктейли в ъглово сепаре в бар „Хемингуей“.

— Толкова е сладък! — въздъхна тя. — Обажда ми се през цялото време. Направо ме обожава. Може да отскочи насам. Притеснява се за теб… Не ме гледай така! Няма нищо лошо да имаш две гаджета. Психоаналитикът ми го намира за добре, защото така нито един от двамата не се превръща в идея фикс за мен.

От ден на ден се поболявах все повече. Позлатените кътчета на този дворец за хора, които си плащат, ме караше да се чувствам зле. Всичко наоколо загатваше за Смъртта: жените, закусващи в трапезарията, щедро украсена с огледала, бяха претърпели толкова пластични операции, че приличаха на балсамирани; ваната в банята ми беше толкова огромна, че се страхувах да не се удавя. Да не говорим за хавлиите — щом зървах някоя от тези пухкави, красиви дрехи, с избродирани със злато думи: „РИЦ, Париж“ неизменно си мислех колко шик би било да ме намерят мъртва в една от тях. Нещата явно бяха трагични, искам да кажа — имаше времена, когато една великолепна хавлия за баня бе в състояние да ме накара да загубя ума и дума от щастие. Спомням си как за първи път облякох една бледосива хавлия на „Четирите сезона“ на Хавайските острови. Обзелото ме блаженство стана причина за един от изключително редките случаи, когато взех кокаин.