Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 124

— Би било много мило — уверих го.

Докато ме транспортираха с асансьора до шестия етаж, огледах лицето си в огледалото. Господи, трябва ми пилинг с „Алфа-Бета“, помислих си. Дори на слабото осветление се виждаха онези издайнически черти на умора около очите, които не забелязваш, но усещаш. Приличах на тридесет и осем годишна; косата ми висеше безжизнено. Вързах я на опашка и отново се погледнах. Честно казано, подобрението беше нулево. Господи, изглеждах по-ужасно от Мелани Грифит, когато я заловят без грим.

Вратата на асансьора се отвори и аз излязох в онази тишина, характерна единствено за хотелските коридори: не се чува никакъв звук, витае само усещане за сън. Дългият коридор беше осветен с оранжеви светлини. Отидох на пръсти до края, като подминах стая 606-а. Стая 607-ма се оказа последната. Чудесно. Предстоеше да се наспя добре; предстоеше също да се озова в близост до минибар, което винаги ме кара да се чувствам въодушевена.

Прокарах пластмасовия си ключ през процепа на вратата на 607-ма и натиснах дръжката. Вратата не се отвори. Опитах отново, вратата определено не помръдваше. Господи, възможно ли е в хотела да са сбъркали и Келвин Клайн въобще да не си е тръгнал? Налагаше се да се върна обратно във фоайето. Обърнах се и видях някой да се приближава. Изчаках. Появи се пиколо със сребърен поднос в ръце. Чаят ми. Божествено!

— Стая 607-ма? — попита момчето.

— Да. Но не мога да си отворя. Ще опитате ли? — помолих го.

— Разбира се.

Извади своята карта, прокара я през процепа и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Леко свъси вежди.

— Извинявайте. Не мога да вляза. Ще извикам охраната на хотела. Връщам се след пет минути.

Остави подноса на масичката до вратата и изчезна. Погледнах часовника: два след полунощ. Уморена и омаломощена, се свлякох на пода. Налях си чай, за да убия време. Отпих. Ъъъ… Беше хладък. Има нещо неописуемо потискащо да се озовеш сам с чаша студен чай в мъртвешки смълчан хотелски коридор. Къде бяха хората от охраната? Ще се наложи да сляза долу и сама да ги потърся.

Поставих чашата върху подноса и се изправих на крака. Тряс! С мощен взрив подносът и съдържанието му се стовариха на пода. Дочух шум иззад вратата на 606-а. Господи, дано не съм обезпокоила някого, разтревожих се.

Наведох се да почистя. Полата на роклята ми се вдигна нагоре и последва шум от скъсване на плат: подгъвът се бе закачил за края на подноса. Предницата на роклята беше раздрана, а част от набора висеше на конец. (С шифонените рокли обикновено е така: още при първото обличане им се случва нещо, поради което повечето нюйоркски момичета не разчитат на тях в дългосрочен план). Освободих края на роклята и забелязах влажното петно от чай, което се разпростираше върху талията ми. Капчици мляко се стичаха по дясното ми бедро.

— Шибана работа! — извиках, тропнах с крак и ритнах проклетия поднос.

Рядко ругая, но случи ли се, го правя със замах. Господи, толкова добре се почувствах. Отново ритнах яростно подноса и се свлякох на пода. По лицето ми плъзна сълза и стигна до устните. Ненавиждам внезапните избухвания, честна дума. В началото са изключително забавни, но неизменно завършват зле.