Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 122

— Ей! — посрещна ме Джаз. — Искаш ли коктейл с шампанско? Изглеждаш страхотноооо. Одобряваш ли новите ми гривни? — продължи Джаз на един дъх и разклати златните обръчи по китката си. — „Картие“, за следващия сезон. Нали са неземни?

— Много са хубави — съгласих се и седнах. — Бих изпил веднага малко шампанско.

Това й е хубавото на действителността: изключваш от нея с помощта на малко шампанско и обсъждаш гривните на „Картие“, ако желаеш. Повярвайте, само след минути грижите ми около Гретхен Салъп-Сакстън и евентуалния край на кариерата ми изчезнаха.

— Изпратиха ли ти тонове безплатни дрехи от „Валентино“? — попита Джолийн.

— Официално отричам, защото не искам хората да си мислят, че приех работата заради безплатните дрехи, но на вас ще призная: наистина получавам някои неща безвъзмездно — сподели Джаз. — Работата страшно ми допада, но е много тежка. Направо съжалявам момичетата от Горен Ист Енд. Нямат какво да правят, освен да пазаруват и да ходят на ваканции в Сейнт Бартс. Просто ми се къса сърцето, защото и аз бях такава и знам колко самотно започваш да се чувстваш понякога. С такова удоволствие помагам на господин Валентино. Толкова е сладъъък.

Имаше нещо изненадващо отегчително да слушаш как нюйоркско момиче като Джаз описва американската работна система, при положение че не се занимава с нищо. В полунощ реших да ги оставя трите да продължат и да се прибера с такси. Щяха да ходят да танцуват, но аз се чувствах прекалено изтощена и обременена с грижи, за да ги придружа. Наистина ми харесват роклите му и всичко останало, но не желаех да чуя отново името Валентино.

Беше истинско блаженство да видя отново жилищната си сграда; нямах търпение да си сложа анцуга и да се свия на леглото. Пред вратата на апартамента си започнах да ровя в чантата за ключа. Точно щях да го пъхна в ключалката, и забелязах нещо странно: разхлабена, дръжката висеше в гнездото си. Поизплашено погледнах по-внимателно, на оскъдното осветление забелязах, че ключалката е измъкната от вратата. Беше силно издраскана и извита на няколко места. Някой беше нахълтал в апартамента ми.

Доста притеснено надникнах през вратата: всичко беше обърнато наопаки. Бързо отстъпих в коридора; опасявах се да не би някой още да се крие вътре. Нямаше да рискувам да вляза в апартамента. Дръпнах вратата да се затвори. Тръгнах бързо към стълбите, търсейки същевременно малкото сребристо калъфче на мобилния телефон. Налагаше се веднага да се обадя в полицията. После, ако успея да се свържа с Джаз и компания, щях да преспя при някоя от тях. По дяволите: мобилният ми телефон го нямаше! Сигурно го бях забравила в бара. Изхвърчах припряно на улицата и се заоглеждах трескаво. Изтичах до телефонната будка на ъгъла и вдигнах слушалката, не последва никакъв сигнал. Останах няколко секунди на тъмната улица и се питах какво ще правя. Панически и отчаяно копнеех да съм на безопасно място. Ню Йорк действа доста заплашително, когато никой не си е вкъщи и нямаш къде да прекараш нощта. Зад ъгъла зави такси и аз му махнах. Помолих шофьора да ме откара до хотел „Мърсър“ на ъгъла на улиците „Принс“ и „Мърсър“. Полицията можеше да почака до утре. Бях изплашена, уморена и исках единствено да си легна.