Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 123

Повярвайте, онази вечер реших да се настаня в хотел „Мърсър“ не заради оцветените с естествени багрила и ръчно тъкани чаршафи или заради божествените миниатюрни вегетариански пици, които предлага рум сървисът, или защото пиколатата са толкова готини, че чак не е за вярване, или защото всички в хотела имат онзи особен поглед. Всичко това нямаше никакво значение, важен бе не луксът, а безопасността. Не можех да отида при Джули, защото отсъстваше от града, а и истината е, че в центъра на Ню Йорк няма по-безопасно място от хотел „Мърсър“. Знам го със сигурност, защото рап звезди като Пъф Деди и Джей-Зи с проблеми с безопасността, винаги отсядат тук и се чувстват tres безопасно още във фоайето.

Трябва да е било след един, когато стигнах до хотела. Много ми харесва обзавеждането на фоайето: меки, удобни дивани край белосани стени. Постоянно виждаш момичета като София Копола или Клое Севинье да висят там, все едно се намират в собствените си всекидневни. Тази вечер във фоайето цареше необичайна тишина. Наоколо се въртяха само млада сервитьорка с вид на гамен — вероятно един ден щеше да стане филмова актриса, — която оправяше възглавниците по диваните, и портиерът зад рецепцията.

— Добър вечер, госпожице. Мога ли да ви помогна? — попита портиерът.

Приличаше на човек, слязъл от реклама, а от дружелюбното му отношение веднага се почувствах по-добре.

— Нужна ми е тиха стая, ако обичате. Искам да се наспя добре.

— Разбира се. Колко време ще останете при нас?

— Само тази вечер — въздъхнах.

Налагаше се да се огранича до една вечер; двадесет и четири часа в хотел „Мърсър“ са много скъп начин да се успокоиш. Портиерът удари няколко клавиша на компютъра.

— Ще ви настаня в 607-ма. Тя и 606-а са най-хубавите в хотела. Ще я получите срещу обикновената двойна такса, защото вече е много късно. Келвин Клайн живя там две години. Стаята е най-тихата, с която разполагаме.

— Някой ще ми донесе ли чаша чай? — попитах аз.

— Румсървисът ни е двадесет и четири часов. Имате ли багаж, госпожице? — попита портиерът.

— Само ръчен — отвърнах и показах чантичката си. — Не обичам да пътувам с много багаж.

— Добре. Ето ключа ви. — Подаде ми едно от свръхмодерните пластмасови картончета, наподобяващи кредитна карти. След това попита: — Да ви поръчам ли чая сега?