Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 21

В същия момент към нас се приближи Едит и ни съобщи, че ония вече не се виждат. Рязко отблъснах Оли и се залепих за решетката на отдушника.

Чувах ги. Според мен се бяха опрели на стената. И го правеха току под носа ни, само на няколко сантиметра от нас, ала не се забелязваше абсолютно нищо. Спектакълът беше приключил.

Присъединих се мрачен и унил към спътниците си, които вече се бяха измъкнали през прозорчето. В момента, когато на свой ред се проврях през него, спотаилият се в един ъгъл Оли се метна на гърба ми с възторжени крясъци, които като нищо биха могли да разбудят всички предградия на Милано. И тозчас на свой ред се взривих. Втурнах се да препускам в кръг по снега, без да усещам нито студа, нито пронизващия вятър, който връхлиташе откъм Пиемонт като ледена въздушна лавина, оставяйки ни без дъх. В движение сграбчих ръката на Едит и двамата хукнахме като пощурели, както правехме понякога, когато се чувствахме щастливи или просто не ни свърташе на едно място. Оли ревеше в ушите ми, вкопчил се като рак в гърба ми, и тримата танцувахме и се въртяхме, прехласвайки се до сълзи в истеричен смях, превъзбудени и едновременно смутени от онова, което бяхме видели.

Накрая, изнемощели и задъхани, се проснахме в една пряспа на ъгъла на улицата, наподобяваща носа на кораб. За миг се умълчахме, изненадани от заобикалящата ни тишина и почти задушаващи се от онова, което искахме да споделим и което отказваше да бликне от гърдите ни, тъй като все още не разполагахме с достатъчно богат речник, за да го изразим.

— Ах, какво нещо, мътните го взели! — въздъхнах.

— Ама ти видя ли т’ва? — изхълца Оли, чиито уши преливаха в матови моравочервени оттенъци.

Едит си усмихна, сви рамене и ни подкани:

— Да се прибираме, докато другите не са довтасали!

Станахме и изтупахме снега от дрехите си. Възползвах се от случая, за да се хвърля върху Оли и да натъркам лицето му с една снежна буца, която бе залепнала за задника ми и го караше да се залива от смях. Уверих го, че подобно освежаване е изключително полезно за състоянието, в което се намира. Известно време се замеряхме със сняг, след което поехме към хотела. Като се изключат няколкото едва мъждукащи улични фенери, той беше единствената осветена сграда на цялата улица.

Чувствах се все още замаян от шампанското. Продължих да споделям с Оли впечатленията си, изразяващи се в повторението на цинични думи, макар смътно да осъзнавах колко са постни и ограничени. Не бяхме кой знае колко сведущи по въпроса, разбира се, и се сблъсквахме с мистерия, чийто смисъл постоянно ни се изплъзваше. Струваше ми се, че Едит е много по-наясно от нас. Винаги, когато засягахме тези проблеми, на лицето й неизменно се изписваше многозначително изражение, което страшно ме дразнеше, и тогава настоявах да каже всичко, което има за казване, за да видим за какво по-точно става дума — Много се съмнявам, че ще ме научиш на нещо повече в това отношение, душа! — но тя всеки път се измъкваше с твърдението, че мога да мисля каквото си искам и че й е все едно. Наричах я пикла, но дълбоко в себе си беснеех, защото бях сигурен, че казва истината — та нима именно момичетата не ни разкриваха онова, над което отчаяно си блъскахме главата? И кой друг би могъл да държи разковничето на тези тайни? Години наред щях да живея с убеждението, че Жената е непроницаема загадка. И дори днес, вече мъж на години, пак ми е дяволски трудно да я разбера.