Читать «Руска приказка (Руска приказка)» онлайн - страница 6

— Добър ден, стопанке! Не ви ли трябва работница срещу хляб, дрехи и обуща?

— Трябва ни — отвърнала знатната стопанка. — А можеш ли да палиш печка, да носиш вода и да готвиш обяд?

— Аз нямам майка, живях при баща си — всичко мога.

— А можеш ли да предеш, да тъчеш и да шиеш?

Марюшка си спомнила за подаръците на старите бабички.

— Мога — рекла тя.

— Върви тогава — казала стопанката — в кухнята при слугите.

Марюшка почнала да работи и да слугува в чуждия богат двор.

Стопанката гледала Марюшка и се радвала: за първи път имала такава добра работница. Марюшка ядяла обикновен хляб, пиела с него квас, а чай не искала. Стопанката се похвалила на дъщеря си:

— Я виж — рекла тя — каква работница имаме в двора — послушна, пъргава и миловидна.

Дъщерята на стопанката погледнала Марюшка:

— Ех — рекла тя, — може да е миловидна, но аз съм по-хубава от нея, тялото ми е по-бяло!

Вечерта, когато привършила домакинската работа, Марюшка седнала да преде. Седнала на скамейката, взела сребърния танур и златното вретено и запрела. Преде тя, от хурката се точи нишка и тази нишка не е каква да е, а златна. Преде, взира се в сребърния танур и й се струва, че вижда там Финист-ясен сокол: гледа я той, сякаш е жив. И Марюшка го гледа и разговаря с него:

— Финист мой, Финист-ясни соколе, защо ме остави сама, злочеста, цял живот да плача за тебе? Моите сестри, разлъчници, проляха твоята кръв.

А дъщерята на стопанката влязла по това време в къщата на слугите и я чула:

— За кого тъгуваш, девойко? — запитала тя. — И каква е тая залъгалка в ръцете ти?

Марюшка й рекла:

— Тъгувам за Финист-ясен сокол. Преда нишка: ще извезя кърпа за Финист — да има с какво заран да бърше бялото си лице.

— Я ми продай твоята залъгалка! — рекла дъщерята на стопанката. — Той, Финист, ми е мъж, аз сама ще му изпреда нишката.

Марюшка погледнала дъщерята на стопанката, спряла златното вретено и рекла:

— Това, дето е в ръцете ми, не е залъгалка, а работа. Сребърният танур и златното вретено не са за продан. Подари ми ги една добра бабичка.

Дъщерята на стопанката не искала да изпусне златното вретенце.

— Щом не са за продан — рекла тя, — хайде да направим смяна. И аз ще ти подаря нещо.

— Не искам подарък — рекла Марюшка. — Позволи ми да погледна само веднъж с крайчеца на окото си Финист-ясен сокол.

Дъщерята на стопанката си помислила и се съгласила:

— Добре, девойко — казала тя. — Дай ми твоята залъгалка!

Взела тя от Марюшка сребърния танур и златното вретено и си помислила: „Ще и покажа за малко Финист, нищо няма да му стане, ще му дам сънна билка. А пък това златно вретено съвсем ще позлати майка ми и мене.“

В полунощ Финист-ясен сокол се върнал от небесните висини. Превърнал се на славен юнак и седнал да вечеря със семейството си — с невестата и баба си.

Дъщерята на стопанката заръчала да повикат Марюшка: нека прислужва на масата и гледа Финист, както се спогодили. Марюшка дошла. Прислужва тя на масата, поднася гозбите и не снема очи от Финист. А Финист не познал Марюшка. Тя отслабнала от дългия път, който извървяла, за да го търси, и от мъка по него лицето й се променило.