Читать «Руска приказка (Руска приказка)» онлайн - страница 5

— Диря Финист-ясен сокол. Бях при една бабичка в гората, пренощувах при нея; тя е чувала за Финист, но не го знае. „Може — каза тя — средната ми сестра да го знае.“

Старицата пуснала Марюшка в къщурката. А на заранта събудила гостенката си и рекла:

— Далеко ще трябва да дириш Финист. Чувала съм за него, но не го зная. Я иди сега при нашата най-стара сестра, тя трябва да го знае. А за да си спомняш за мене, вземи този подарък. В радост ще ти бъде спомен, а в нужда ще ти окаже помощ.

И стопанката дала на гостенката си сребърно блюдо и златно яйчице.

Марюшка се простила със старата стопанка, поклонила и се и тръгнала след кълбото.

Върви Марюшка, а земята наоколо й станала съвсем чужда. Гледа — навсякъде гори, а поле няма. И колкото по-надалеко се търкаляло кълбото, толкова по-нагоре се издигали дърветата. Станало съвсем тъмно: слънцето и небето не се виждали.

А Марюшка и в тъмнината все вървяла и вървяла, додето съвсем износила железните си обуща, додето тоягата и се изхабила и додето изгризала последния каменен хляб до сетната трошица.

Девойката се огледала. Ами сега? Докато се двоумяла, кълбото спряло под прозорчето на една горска къщурка.

Марюшка похлопала на прозорчето:

— Добри стопани, приберете ме в тъмната нощ!

На вратата излязла побеляла бабичка, най-старата от всички сестри:

— Влизай в къщи, гълъбице — рекла тя. — Гледай ти, колко далеко си дошла! По-нататък никой не живее, аз съм крайната. Утре заран ще трябва да идеш в друга земя. Коя си ти и накъде отиваш?

Марюшка й отвърнала:

— Аз не съм тукашна, бабичко. Търся Финист-ясен сокол.

Побелялата бабичка погледнала Марюшка и рекла:

— Финист-сокол ли търсиш? Знам го аз, знам. Отдавна живея на света, толкова отдавна, че всички познавам.

Старицата постлала на Марюшка да легне, а на заранта я събудила.

— Отдавна — рекла тя — никому не съм правила добро. Сама живея в гората, всички ме забравиха, само аз ги помня. На теб ще направя добро: ще ти кажа къде живее твоят Финист-ясен сокол. Ала и да го намериш, тежко ще ти бъде. Финист-сокол вече се ожени, той живее със стопанката си. Тежко ще ти бъде, но ти имаш сърце, към сърцето ще прибавиш разума, а разумът прави лесни и най-трудните неща.

Марюшка й отвърнала:

— Благодаря ти, бабичко! — и се поклонила до земята.

— Сетне ще ми благодариш. На ти подарък от мене — едно златно гергефче и една игла. Щом вземеш гергефчето в ръка, иглата сама ще почне да шие. А сега тръгвай! Щом стигнеш, сама ще разбереш какво трябва да правиш.

Кълбото не се търкулнало по-нататък. Бабичката излязла на вратата и посочила на Марюшка накъде да върви.

Марюшка тръгнала, както си била боса. Помислила си: „Как ще стигна? Земята тук е твърда, чужда. Ще трябва да привикна.“

Повървяла още малко. И гледа — сред голяма поляна се шири богат двор. А в двора — къща с кула. Вратата, стълбата и площадката — украсени с резба, прозорците — нашарени. На единия прозорец седи богата, знатна стопанка и гледа Марюшка: иска да узнае какво търси девойката тук.

Марюшка си спомнила, че няма вече-какво да обуе и че е изгризала по пътя и последния хляб. Рекла на стопанката: