Читать «Руска приказка (Руска приказка)» онлайн - страница 2

А Марюшка не се огорчила. Тя се зарадвала, че баща й се върнал, и му казала:

— Нищо, тате. Друг път като отидеш, ще ми купиш моето перце.

Минало време, бащата пак се наканил да иде на пазар. Запитал дъщерите си какви подаръци да им купи.

Най-голямата дъщеря рекла:

Татко, ти миналия път ми донесе ботушки, нека сега обущарят подкове токчетата им със сребърни подкови.

Средната дъщеря чула какво казала най-голямата и рекла:

— Нека подкове и моите ботушки, татко, защото токчетата чукат, а не звънят — нека с подковите да звънят. А за да не се загубят гвоздейчетата на подковите, купи ми и сребърно чукче. С него ще зачуквам гвоздейчетата.

— А на тебе какво да купя, Марюшке?

— Потърси, татко, перце от Финист-ясен сокол — има ли или няма.

Отишъл старецът на пазар, бързо си свършил работата, купил подаръци за големите си дъщери, а за най-малката до вечерта търсил перце, но такова перце нямало, никой не продавал. Бащата пак се върнал без подарък за най-малката си дъщеря. Домъчняло му за Марюшка, а Марюшка се усмихнала на баща си и не дала да разбере, че и е мъчно, спотаила болката си.

Минало време, бащата пак тръгнал на пазар.

— Какви подаръци да ви купя, скъпи чеда?

Най-голямата се замислила, но не измислила изведнъж какво и трябва.

— Татко, купи ми нещо.

А средната рекла:

— И на мене купи нещо, татко, а към това нещо прибави още нещо.

— А на тебе, Марюшке?

— А на мене, татко, купи перце от Финист-ясен сокол.

Старецът отишъл на пазар. Свършил си работата, купил подаръци за по-големите си дъщери, а за най-малката нищо не купил — нямало такова перце на пазара.

Поел старецът към къщи и гледа: по пътя върви побелял дядо, по-стар от него, съвсем грохнал.

— Здравей, дядо!

— Здравей и ти, мили! Какво си се натъжил?

— Как да не тъжа, дядо! Дъщеря ми поръча да й купя едно перце от Финист-ясен сокол. Търсих и такова перце — няма. А пък тя ми е най-малката дъщеря, най ми е жал за нея.

Побелелият старец се замислил и сетне рекъл:

— Нека тъй да бъде!

Той свалил торбата от рамото си, развързал я и извадил от нея една кутийка.

— Скрий — рекъл той — тази кутийка; в нея има перце от Финист-ясен сокол. Запомни и туй: аз имам един син. На тебе ти е мило за дъщеря ти, а на мене — за сина ми. Моят син не иска да се жени, а вече му е време. Щом като не иска — няма да го насилвам. Той ми рече: „Ако някой ти поиска перцето, дай му го. Моята годеница го иска“ — тъй каза.

Като изрекъл тези думи, побелелият старец изведнъж се скрил от очите, изчезнал някъде, сякаш не го е имало.

Марюшкиният баща останал с перцето в ръка. Гледа той перцето — сивичко, просто. А никъде не могло да се купи.

Спомнил си бащата какво му казал побелелият старец и си помислил: „Види се такава е съдбата на моята Марюшка — да се ожени за човек, когото не познава и не е видяла.“

Върнал се бащата в къщи, дал подаръците на по-големите си дъщери, а на най-малката дал кутийката със сивото перце.

Нагиздили се по-големите сестри и взели да се присмиват на най-малката:

— Ти пък затъкни твоето врабчово перце в косите си и се надувай!