Читать «Нагоре по блестящатата река» онлайн - страница 4

Лошо му беше и от копнежа да види едно дете, което не можеше и никога нямаше да бъде. Но той нямаше да признае, че това можеше да бъде действителност. Той бе уверен, че някъде нагоре по Реката имаше една жена, която беше родила бебе в свят, където нито една жена не бе зачевала. Нещо повече, Дейвис бе убеден, че бебето е от непорочно зачатие и че това е превъплъщението на Исус.

Отдолу се долавяха слабо гласовете на хора, които си бъбреха на самонийски, кигива, нимара, китайски от бронзовата ера и на дузина други езици, дрънкането на довеяни от вятъра купчина слюдени чирепи, пронизителността на подсвиркванията и флейтите и дълбокото бумтене на барабаните. Всички тези отплуваха нагоре, обвити в миризмата на пържена риба.

С изключение на Храма и града, равнините и хълмовете изглеждаха като повечето от териториите около Реката. Гъбовидните чашоподобни камъни, бамбуковите хижи с триъгълни покриви, риболовните лодки, войната между греблата и платната на търговските кораби, хората, движещи се из равнините, граничещи с Реката, не бяха нещо необичайно. Но градът и храмът бяха толкова необикновени, че довеждаха мъже и жени от много отдалечени места нагоре и надолу по Реката.

Като туристите от Земята, те бяха заплеси, които трябваше да си заплатят, за да влязат. Тяхната сушена риба, дървен материал, рибена кост, кремък, кварцови оръдия на труда и оръжия, дъвка на мечите и охра обогатиха царството. Дори робите се ползваха от това изобилие до известна степен.

Понастоящем, докато Дейвис стоеше там, гледайки на север към невидимата Светлина, точно над платформата се появи лицето на един човек. Повдигна се от стълбата нагоре със силните си ръце и се изправи. Извисяваше се над Дейвис и човекът на пост. Дългата до раменете му коса имаше цвета на червен бронз, очите му бяха големи и светлосини, лицето му бе с груби черти, но въпреки това красиво. Носеше фустанела от синя хавлия, огърлица от оцветени рибени кости и шапка, украсена с дървени парченца, гравирани за да приличат на пера. На колана му от тъмна човешка кожа висеше огромна каменна брадва.

Въпреки жестоката си външност той също имаше цел, която да преследва. По време на бягството от предишното царство и той може би беше имал откровение. Поне така беше казал на Дейвис. Какво бе то, това той бе запазил за себе си. Дейвис не би могъл да каже, че просвещението или каквото и да беше това е променило характера му към по-добро. Но Ивар бе решен да пътува до края на Реката. Там, предположи Дейвис, викингът си мислеше, че може би ще намери съществата, които бяха направили тази планета и бяха възкресили мъртвите от Земята. И те щяха да открият Върховната реалност, Истината.

Ивар Безкостният заговори Дейвис на старонорвежки на викингите от ранния деветнадесети век.

— Ето те и теб, червенокоси Андрю, масажиста, наслаждаващ се на гледката на слабостта си. Видя ли Светлината?

— Не с очите си — отвърна Дейвис. — Но сърцето ми я вижда.

— Това, което вижда сърцето, очите също го виждат — каза Ивар.

Той бе застанал до Дейвис, огромните му ръце стискаха перилата, масивните му крака подпрени на бавно клатещата се платформа. Въпреки че се взираше на север от Речната долина, той не се опитваше да види Светлината на Дейвис. Нито пък търсеше своята собствена светлина. Както винаги когато беше тук, той планираше маршрут за бягство, докато наблюдаваше цялото царство, разстлано пред него.