Читать «Нагоре по блестящатата река» онлайн - страница 2

— Десет фута, червенокоси Андрю! — беше казал Ивар, когато Императорът произнесе присъдата си над него. — Десет фута! Това е нищо! Аз ще пробягам по дъската като сърна, ще се извися и ще се приземя на другата дъска като рис, който връхлита върху жертвата си.

Смели думи. Въпреки че Ивар бе висок почти два метра и беше изключително силен, тежеше над сто и пет килограма. Това бяха твърде много мускули и кости за да се вдигнат.

Колкото по-тежък е бегачът, толкова повече дървото ще се приведе надолу. Не само че трябваше да прескочи празнината, но трябваше и да скочи нагоре за да достигне края на другата дъска.

Дейвис имаше предимство, тъй като бе висок само метър и седемдесет и тежеше само шейсет и пет килограма. Но разликата бе в това колко смел е скачача. Той беше виждал мъже и жени, които биха могли да преминат през дупката, ако страхът не беше ги задържал.

— Без колебание — си каза той. — Направи го! Справи се с това! Отдай му всичките си сили!

Но стомахът го свиваше и той трепереше.

Помоли се на Бог, докато подтичваше обратно към кулата и докато се обръщаше за да се изправи срещу подвижното мостче. Петнадесет метра не бяха достатъчна дължина за добра писта. На това разстояние той не можеше да достигне максимална скорост. Но такова беше положението. Не можеш да го избегнеш, няма никакви извинения. Все още молейки се, той зае стартова позиция и след това скочи напред с всички сили. Слабостта и треперенето бяха изчезнали или той не искаше да знае за тях. Почувства се така, както когато през 1875 г. беше на десет години и се състезаваше в прескачането на една рекичка с други фермерски момчета близо до Боулинг Грийн, Клей Каунти, Индиана. Славата на неговото младо, здраво тяло и внушението за безсмъртие бяха лумнали тогава. Сега неговият дух и тяло се сляха, както когато беше направил този победен скок на Земята. Той беше стрела, устремена към края на дъската отвъд празнината.

Виковете на другарите му, крясъците на тълпата и капитанът на стражите, броящ оставащите секунди се превърнаха в един глас. Босите му крака шляпнаха на дървото, както бяха шляпнали върху мръсотията, когато беше спечелил състезанието със съучениците си. Но тогава той щеше само да се намокри, ако не беше успял.

Краят на подвижното мостче се приближаваше много по-бързо, отколкото той си мислеше че е възможно. След него се намираше пространството, което трябваше да пропътува, едно кратко разстояние в действителност, но дълго, твърде дълго в съзнанието му. А дъската се навеждаше надолу. Само няколко сантиметра, но лекото отклонение от хоризонтала можеше да го погуби. Пропадна с десния си крак и след това се вдигна нагоре, нагоре, нагоре. Празнината беше под него. Мислеше си: „О, Господи, на който винаги съм бил верен, избави ме от това зло!“ Прониза го един съвсем неочакван екстаз.