Читать «Вила „Тъга“» онлайн - страница 7

Слизах на първата спирка Сен-Шарл-Карабасел, а железницата продължаваше да се изкачва празна. Приличаше на тлъста светулка.

Прекосявах на пръсти коридора на „Липите“, събувах мокасините си, защото старците спят леко.

III

Тя седеше в хола на „Ермитажа“ на едно от големите канапета в дъното и не изпускаше от очи въртящата се врата, сякаш чакаше някого. Бях в едно кресло на два-три метра от нея и я виждах в профил.

Червеникавокафява коса. Рокля от зелен шантунг. Обувки с тънки токчета, каквито се носеха. Бели.

В краката й лежеше куче. То се прозяваше и се протягаше от време на време. Грамаден и вял германски дог на черни и бели петна. Зелено, червеникаво, бяло, черно. Това съчетание от цветове някак ме замайваше. Как се озовах до нея на канапето? Може би с посредничеството на германския дог, който лениво дойде при мен, за да ме подуши.

Забелязах, че тя има зелени очи, почти незабележими лунички и е малко по-голяма от мен.

Онази сутрин се разхождахме в градините на хотела. Кучето вървеше пред нас. Крачехме по една алея, над която имаше свод от повет, разцъфнал с лилави и бели цветчета. Разтварях гъстите листнати клони на зановеца; минавахме край ливади и храсти кучи дрян. Наоколо — ако не ме лъже паметта — южни растения, като заскрежени, розови глогини и една стълба с празни каменни раковини от двете страни. Голяма леха с жълти, червени и бели гергини. Наведохме се над парапета и загледахме езерото долу.

Никога не разбрах какво точно си бе помислила тя за мен при тази първа среща. Може би ме беше взела за скучен богаташки син. Забавно й се беше сторило, че слагам монокъл на дясното си око, когато чета, в същност не защото бях суетен или откачен, а защото с това око виждах много по-зле, отколкото с другото.

Не говорим. Чувам ромоленето на една водна струя, която извира в средата на близката морава. Някой слиза по стълбата срещу нас, един мъж, чийто светложълт костюм забелязах отдалеч. Той ни махва с ръка. Носи тъмни очила и си бърше челото. Тя ми го представя под името Рьоне Мейнт. Той веднага допълва: „Доктор Мейнт“, като набляга на думата доктор. Изкривява уста в усмивка. И аз на свой ред се представям: „Виктор Хмара“. Това е името, което бях избрал, за да попълня адресната си карта в „Липите“.

— Вие сигурно сте приятел на Ивон? Тя му отговаря, че току-що се е запознала с мен в хола на „Ермитажа“ и че чета с монокъл. Наистина това много я забавлява. Тя ме моли да си сложа монокъла, за да го покажа на доктор Мейнт. Подчинявам се.

— Чудесно — казва Мейнт и замислено клати глава.

И тъй, тя се казваше Ивон. А фамилното й име? Забравил съм го. Значи, само за дванадесет години човек може да забрави данните от паспорта на хората, които са представлявали нещо в живота му. Беше сладко, много френско име, нещо като: Кудрьоз, Жаке, Льобон, Мурай, Венсан, Жербо…