Читать «Вила „Тъга“» онлайн - страница 9

В залата влязоха десетина души. Разположиха се на съседната маса. Идваха от плажа. Жените носеха пъстри блузи с моряшки яки, мъжете бяха с хавлии. Единият от тях, по-висок от другите, с широки рамене и къдрави руси коси, говореше твърде превзето. Мейнт свали черните си очила. Беше пребледнял внезапно. Той посочи с пръст високия рус мъж и каза с остър глас, почти изсъска:

— Я, ето я и Карлтон… Най-голямата МРЪСНИЦА в департамента…

Русокосият се престори, че не е чул, но приятелите му се обърнаха към нас смаяни.

— Разбра ли какво казах, скъпа Карлтон? За няколко секунди в ресторанта настъпи пълно мълчание. Русият атлет бе навел глава. Всички стояха като вкаменени. Ивон обаче дори не трепна, сякаш бе свикнала с подобни случки.

— Не се бойте — пошепна ми Мейнт, като се наклони към мен, — няма нищо, нищо особено…

Сега лицето му бе станало гладко, детинско, без никакви тикове. Разговорът ни продължи и той попита Ивон какво иска да й донесе от Женева. Шоколад? Турски цигари?

Напусна ни пред входа на Спортинга, като предложи да се срещнем към девет часа вечерта в хотела. Ивон и той говореха за някакъв си Мадежа (или Мадейа), който организирал празненство в една от вилите край езерото.

— Ще дойдете с нас, нали? — попита ме Мейнт. Гледах го как върви към колата си, сякаш тласкан от променлив ток. Също както и първия път той потегли с бясна скорост и автомобилът отново докосна портала, преди да изчезне. Без да извръща глава, той ни махна.

Останах сам с Ивон. Тя ми предложи да се поразходим в градините на казиното. Кучето вървеше пред нас и изглеждаше още по-уморено. Понякога сядаше насред алеята и трябваше да го викаме по име: „Освалд“, за да стане. Тя ми обясни, че е така отпуснато не от мързел, а от меланхолия. Било от някаква много рядка порода германски догове, които страдали от наследствена тъга и нежелание да живеят. Някои дори се самоубивали. Запитах я защо е избрала такова мрачно куче.

— Защото са по-елегантни от другите — отвърна ми тя живо.

Веднага си помислих за династията на Хабсбургите, в която също бе имало чувствителни ипохондрици като това куче. Твърдяха, че се дължало на роднинските бракове и наричаха това депресивно състояние „португалска меланхолия“.

— Вашето куче — казах аз — страда от „португалска меланхолия“.

Тя обаче не ме чу.

Бяхме дошли до кея. На борда на „Адмирал Гизан“ имаше десетина души. Вдигаха мостчето. Облакътени на парапета, разни деца махаха с ръце и викаха. Корабът се отдалечаваше и в него имаше някакво колониално очарование, лъх на разруха.

— Някой следобед — каза ми Ивон — и ние ще трябва да се качим на този кораб. Как ти се струва, сигурно ще бъде забавно?

Заговори ми за пръв път на „ти“. Беше изрекла тези думи с необясним възторг. Коя беше тя? Не смеех да я попитам.

Вървяхме по Авеню д’Албини и короните на яворите разстилаха сянката си над нас. Бяхме сами. Кучето подтичваше на двадесетина метра пред нас. От предишното му униние не беше останало нищо и то вървеше гордо, с високо вдигната глава, а понякога се отбиваше встрани и правеше танцови стъпки като конете от манежа.