Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 42

Не само роднините й, помисли Сет с внезапно надигнало се чувство за вина. И той имаше пръст в това.

— Изглежда, че Грейс има повече късмет с приятелите си, отколкото с роднините си.

— Това е защото ние не се интересуваме от парите й или от името й. Защото не я съдим. Ние просто я обичаме. А сега, ако това е всичко, аз си имам работа.

— Трябва да говоря с госпожица Фонтейн. — Гласът на Сет бе толкова студен, колкото на Емджей бе разгорещен. — Къде бих могъл да я намеря?

Устните й трепнаха. Тя за момент се поколеба. Знаеше, че Грейс не би искала да му се дава информация. Но възможността да разбие предразсъдъците на полицая бе прекалено изкушаваща.

— Разбира се. Потърсете я в болница „Света Агнес“, в родилното или в детското отделение. Там ще я намерите. — Телефонът иззвъня и Емджей вдигна слушалката. — Да, О’Лиъри. — Обърна му гръб.

Сет предполагаше, че тя е отишла да навести детето на някоя приятелка, ала когато попита сестрите за Грейс Фонтейн, лицата им грейнаха.

— Мисля, че е в интензивното. — Дежурната сестра погледна часовника си. — Обикновено по това време е там. Знаете ли пътя?

Сет объркано поклати глава.

— Не.

Изслуша указанията, докато в главата му се въртяха повече от десет причини Грейс Фонтейн да ходи често в детското отделение. Ала тъй като никоя от тях не изглеждаше убедителна, просто тръгна по коридора.

Чуваше бебешки плач зад стъклените стени. И може би само за миг се спря пред прозореца и погледът му се смекчи при вида на мъничките личица, някои успокоени в сън, други сбръчкани от плач.

До него се бе спряло едно семейство, мъжът обвил ръка около раменете на жената.

— Нашият е третият отляво. Джошуа Майкъл Делвекио. Четири килограма и сто и петдесет грама. На един ден е.

— Много е хубав — отбеляза Сет.

— А вашето кое е? — попита жената.

Сет поклати глава и хвърли още един поглед през стъклото.

— Само минавам оттук. Да ви е жив и здрав синът. — Продължи, като устоя на изкушението да се обърне отново към младите родители, захласнати в своето чудо.

На два завоя от празника имаше по-малко отделение. Тук бръмчаха машини, сестрите се движеха безшумно. А зад стъклото имаше шест празни креватчета.

До едно от тях седеше Грейс, прегърнала мъничко плачещо бебе. Тя изтри сълзите от бледото личице, облегна буза на гладката главичка и го залюля.

Тази гледка го разтърси до основи. Косата й бе опъната назад, върху костюма си бе облякла безформена зелена престилка. Цялото й внимание бе приковано към пълните със сълзи очи, които се взираха в нейните.

— Извинете, господине. — Към него се приближи една сестра. — Тук е забранено.

Разсеяно, без да откъсва очи от Грейс, Сет извади удостоверението си.

— Трябва да говоря с госпожица Фонтейн.

— Ще й кажа, че сте тук, лейтенант.

— Не, не я безпокойте. — Не му се искаше нищо да разруши тази картина. — Аз мога да почакам. Какво му е на бебето, което тя държи?