Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 40

Сет гледаше как колата й се отдалечава в дъжда. Щеше да има друг път, призна той, ако не по друга причина, то защото не й бе показал снимката. Сърце не му бе дало да я направи още по-нещастна тази вечер.

Чувства, мислеше Сет, докато вървеше към своята кола. Грейс ги имаше, и то много. Само му се искаше да може да ги разбере. Влезе в колата си и затръшна вратата. Искаше му се да може да разбере собствените си чувства.

За пръв път през живота му една жена бе стигнала до сърцето му. И го стискаше.

Сет си каза, че не отлага новата среща с Грейс. Сутринта след панахидата бе претрупан от работа. А когато най-после успя да излезе от кабинета си, се запъти към Емджей. Вярно, че можеше да възложи това на някой от подчинените си. Въпреки че шефът на полицията му бе наредил да води следствието и лично да се занимава с всички подробности, Мик Маршъл — детективът, който бе получил първата информация за случая — можеше да говори с Емджей О’Лиъри.

Сет бе принуден да признае, че му се иска лично да говори с нея и че се надява да измъкне някои подробности за Грейс Фонтейн.

Това бе една уютна квартална кръчма, с тъмно дърво, блестящ месинг, дебело тапицирани столове и сепарета. Следобедната работа не бе натоварена, ала имаше хора. Двама младежи, по възраст вероятно колежани, седяха в едно сепаре над две разпенени чаши и разпалена игра на шах. Един по-възрастен мъж на бара решаваше кръстословицата от сутрешния вестник, а три жени с пазарски чанти, натрупани по пода, се смееха, надвесени над чашите си. Барманът погледна удостоверението на Сет и му каза, че шефката е горе в кабинета си. Сет я чу, преди да я бе видял:

— Виж какво, приятел, ако съм искала ментови бонбони, щях да поръчам ментови бонбони. Аз поръчах ядки за бира. До шест часа искам да са тук. Да, да. Познавам си клиентите. Донеси ми проклетите ядки, веднага.

Тя седеше зад претрупано олющено бюро. Късата й червена коса стърчеше на всички страни. Сет я видя как прокара отново пръсти през нея, остави слушалката и избута настрани купчина фактури. Ако това бе нейната представа за подреждане, помисли той, тя подхождаше на останалата част от стаята — толкова тясна, че едва имаше място човек да се обърне, пълна с кашони, папки, хартии, и един опърпан фотьойл, върху който бе разположена огромна препълнена чанта.

— Госпожице О’Лиъри?

Емджей вдигна поглед, все още смръщила ядосано вежди. Погледът й не се проясни, когато позна посетителя.

— Само това ми липсваше, за да бъде денят наистина прекрасен. Полицай. Слушайте, Бюкенън, имам да наваксвам тук. Както знаете, напоследък изгубих няколко дни.

— В такъв случай ще бе опитам да свърша бързо. — Той влезе в кабинета, измъкна снимката от джоба си и я хвърли на бюрото под носа й. — Изглежда ли ви познат?

Тя сви устни и внимателно се вгледа в гладкото красиво лице.

— За този ли ми говореше Джек? Който е убил Мелиса?