Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 43

— Питър е роден с вируса на СПИН. Госпожица Фонтейн уреди той да се лекува тук.

— Госпожица Фонтейн? — Почувства как сърцето му се сви. — Това нейно дете ли е?

— Биологично? Не. — Лицето на сестрата се смекчи. — Мисля, че тя всичките ги чувства като свои деца. Наистина не знам какво бихме правили без нея. Не само фондацията, а и самата тя.

— Каква фондация?

— Фондация „Падаща звезда“. Госпожица Фонтейн я основа преди няколко години, за да помага на тежко и неизлечимо болни деца и техните семейства. Но най-важното е личното присъствие. — Кимна към стъклото. — Никаква финансова щедрост не може да замени едно любящо докосване или една приспивна песен.

Сет гледаше как бебето се успокои и постепенно се унесе в сън в ръцете на Грейс.

— Често ли идва тук?

— Винаги когато може. Тя е нашият ангел. Извинете ме, лейтенант.

— Благодаря ви. — Сестрата се отдалечи и той отиде по-близо до изолационното стъкло. Грейс тръгна към креватчето и в този момент очите й срещнаха неговите.

Сет видя в тях първо изненадата. Дори тя не бе достатъчно обиграна, за да скрие чувствата, които пробягаха по лицето й. Изненада, смущение, раздразнение. После се овладя. Внимателно остави бебето в креватчето и го погали по бузата. Влезе през една странична врата и изчезна.

Минаха няколко минути, преди да излезе в коридора. Бе свалила престилката и сега бе една уверена в себе си жена с яркочервен костюм и червило в същия тон.

— Е, лейтенант, срещаме се на най-странни места.

Преди да бе успяла да довърши светския поздрав, който старателно бе отрепетирала, докато си оправяше грима, той здраво улови с ръка брадичката й и настойчиво я погледна в очите.

— Ти си измислена — каза тихо и пристъпи по-близо. — Не си истинска. Коя, по дяволите, си ти?

— Която поискам. — Изнервяше я дългият, настойчив и прекалено личен поглед на златистокафявите му очи. — Не мисля, че това е подходящо място за разпит. Бих те помолила сега да ме оставиш. Не искам сцени тук.

— Няма да направя сцена.

Грейс вдигна вежди.

— Аз може да направя. — Избута ръката му и тръгна по коридора. — Ако искаш да обсъждаш случая с мен или имаш някакви въпроси, свързани с него, ще излезем навън. Не искам тук да говорим за това.

— Сърцето ти се късаше — промълви Сет. — Когато беше прегърнала онова бебе, сърцето ти се късаше.

— Това си е моето сърце. — Тя почти със злоба натисна копчето на асансьора. — А то е здраво, Сет. Попитай когото искаш.

— Миглите ти още са мокри.

— Това не ти влиза в работа. — Гласът й бе тих и трепереше от гняв. — Абсолютно не ти влиза в работа.

Влезе в пълния асансьор и погледна напред. Нямаше да говори с него за тази част от своя живот, обеща си Грейс. Снощи бе разкрила сърцето си пред него и бе отхвърлена. Нямаше отново да споделя чувствата си, определено не чувствата, свързани с нещо толкова жизненоважно за нея като децата.

Той бе полицай, просто полицай. Не бе ли прекарала няколко мъчителни часа снощи да убеждава себе си, че това бе всичко, което беше или би могъл да бъде? Каквото и да правеше с нея, това трябваше да спре, или ако не да спре, поне да бъде потиснато.