Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 44

Нямаше да споделя със Сет, нямаше да му се доверява, нямаше да му се отдава.

Докато стигнаха до вратата на фоайето, се бе поуспокоила. Тръгна към паркинга с надеждата по-бързо да се отърве от него. Той просто я хвана за ръката.

— Насам. — Поведе я към затревена площ с две пейки.

— Нямам време.

— Намери. Във всеки случай си прекалено разстроена, за да караш.

— Не ми казвай как се чувствам.

— Очевидно точно това правех. И очевидно съм пропуснал няколко стъпки. Това не е обичайно за мен и не ми харесва. Седни.

— Не искам да…

— Седни, Грейс — повтори той. — Извинявай.

Тя раздразнено седна, извади от чантата си слънчевите очила и си ги сложи.

— За какво?

Сет седна до нея, свали й очилата и погледна в очите й.

— За това, че не си позволих да погледна под повърхността. За това, че не исках да погледна. И за това, че те обвинявах, защото сякаш не исках да спра да те обвинявам.

Хвана с две ръце лицето й и улови устните й със своите.

ШЕСТА ГЛАВА

Грейс не се притисна към него. Не и този път. Просто чувствата й бяха прекалено болезнени, за да си позволи риска. Макар че устните й поддадоха под неговите, тя вдигна ръка и я опря на гърдите му, сякаш да го задържи на безопасно разстояние.

И въпреки това сърцето й прескочи.

Този път Грейс се сдържаше. Сет го почувства, усети натиска на ръката й. Не отказваше, ала се сдържаше. И с познание, което идваше от някъде дълбоко, той направи целувката по-нежна, целувка, която не само да прелъстява, а и да успокоява.

И въпреки това сърцето му започна да бие неравномерно.

— Недей… — От това гърлото я заболя, съзнанието й се замъгли, тялото й закопня. И бе прекалено много. Грейс се отдръпна от него и се загледа в малката затревена ливада, докато реши, че отново може да диша.

— Защо никога моментът не е подходящ? — зачуди се Сет на глас. — Защо е толкова трудно да намерим подходящия момент?

— Не знам. — Тя се обърна и го погледна. Хубав мъж. Тъмна коса и волево лице, неочаквани златисти отблясъци в очите. Но Грейс бе познавала много хубави мъже. Какво имаше точно в този, което променяше всичко и разклащаше света под нея? — Притесняваш ме, лейтенант Бюкенън.

Той й отговори с една от своите редки усмивки.

— Проблемът ни е общ, госпожице Фонтейн. Заради теб по цяла нощ не мога да заспя. Като пъзел, на който всички парченца ги има, ала пред очите ти си сменят формата. А дори когато го подредиш целия, или поне така си мислиш, той не си остава същият през цялото време.

— Аз не съм загадка, Сет.

— Ти си най-невероятната жена, която някога съм познавал. — Тя вдигна вежди и устните му отново трепнаха. — Това изобщо не е комплимент. И направо ме обърква. — Изправи се, но не пристъпи към нея. — Защо толкова се разстрои, че те видях тук?

— Това е нещо лично. — Тонът й отново бе студен и непредразполагащ. — Полагам големи усилия да го запазя лично.

— Защо?

— Защото така искам.

— Семейството ти не знае ли, че се занимаваш с това?

Гневът отново се появи в очите й, изгарящо студен.