Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 93

Вдигна подвижната част от плота, та Джуд да мине, и я побутна към вратата.

„Отзад“ се оказа малка стая без прозорци, обзаведена с два фотьойла, някога принадлежали на баба му, и масичка, направена от баща му, която се клатеше точно толкова, колкото да изглежда трогателна. Имаше стара лампа с глобус — Ейдан я запали — и шише уиски.

Стаята бе предназначена за уединени разговори и сделки. Нищо не му се струваше по-уединено от това да се справи с жената, за която си бе мечтал и която го попита дали не иска да я люби.

— Защо не…

„Седнем“ искаше да каже той, но устните му не успяха да помръднат под нейните. Притиснала гърба му към вратата, с ръце в косите му, устните й жадно и пламенно бяха прилепени към неговите.

Той простена един-единствен път и потъна в удоволствието да го нападне мократа и решителна жена. А тя се притискаше към него. Господи, направо бе залепнала за тялото му и бе гореща като пещ. Зачуди се защо от дрехите й не се вдига нара.

Сърцето й биеше лудо. Или пък беше неговото? Усещаше учестеното нервно туптене помежду им. Тя ухаеше на дъжд и имаше вкуса на неговото уиски. Желаеше я така трескаво, че се почувства като болен. Желанието плъзваше по тялото му, сграбчваше го, замайваше главата му и изгаряше гърдите.

Някъде отдалеч дочу гласа на брат си, нечий смях в отговор и тихата мелодия, засвирена от младото момче. После мъгляво си припомни къде се намираха. И кои бяха!

— Джуд, почакай. — Кръвта бушуваше в главата му; опитваше се да се откъсне от нея. — Тук не е мястото.

— Защо? — Мълвеше отчаяно. Нуждаеше се от нещо. От него. От каквото и да било. — Ти ме искаш. Аз те искам.

Толкова силно я желаеше, че си представи как си разменят местата и той я обладава, както жребец яхва готова кобила — с разгорещена кръв и без никакво сърце.

— Спри. Нека си поемем въздух. — Прокара треперещата си ръка през косата й. — Какво е станало?

— Нищо не е станало. — Гласът й изневери и я издаде. — Защо трябва нещо да се е случило? Просто ме люби. — От възбуда ръцете й не успяваха да разкопчаят ризата му. Докосвай ме.

Той смени местата им и я притисна към вратата. Решително обви лицето й с длани. Каквото и да му диктуваше тялото, сърцето и умът му подсказваха друго. Той е мъж, който предпочита да следва сърцето си.

— Може и да те докосна, но никога няма да те любя, ако не ми кажеш какво те тревожи.

— Нищо не ме тревожи — просъска тя. В следващия миг избухна в сълзи.

— О, скъпа. — По-лесно е да утешиш една жена, отколкото да й устоиш. Прегърна я нежно и я притисна в обятията си. — Кой те нарани, a ghra?

— Нищо няма. Глупаво постъпих. Извинявай.

— Разбира се, че има нещо и въобще не е глупаво. Кажи ми кое те направи така тъжна, mavourneen?

Дъхът й секна. Отчаяно зарови лице в рамото му. Беше силно като скала и утешаващо като възглавница.

— Съпругът ми и жена му ще ходят в Индия и ще си имат бебе.

— Какво? — Думата се изстреля като куршум от устата му, докато я отдалечаваше от себе си. — Имаш съпруг?

— Имах. — Подсмъркна и й се искаше главата й отново да е върху рамото му. — Не пожела да ме задържи.