Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 9

Разбра, че килерът е зареден наскоро и че може да пазарува при Дъфи в селцето, когато са й нужни продукти. Навън, при задната врата, имало натрупани парчета торф, понеже Старата Мод го предпочитала, но ако Джуд иска дърва, имало и от тях. Узна, че телефонът отново е включен и проследи как се пали огънят в кухненската печка.

— Олеле, ама вие ще заспите права. — Изпълнена със съчувствие, Брена напъха дебелостенна синя порцеланова чаша в ръцете на Джуд. — Вземете това горе със себе си и полегнете. Аз ще се оправя тук.

— Извинявам се, но не мога да се концентрирам.

— Ще се почувствате по-добре след малко сън. Номерът ми е до указателя, ако ви потрябва нещо. Семейството ми мама, татко и четирите ми сестри — живее на не повече от километър оттук. При нужда само позвънете или елате при семейство О’Тул.

— Да… Четири сестри ли?

Брена отново се засмя и поведе Джуд по коридора.

— Баща ми все се надявал за момче, но такъв е животът. Заобиколен е изцяло от жени. Дори кучето ни е женско. Хайде, качвайте се горе.

— Много ви благодаря. Обикновено не съм така разсеяна.

— Е, човек не прекосява всеки ден океана. Желаете ли нещо, преди да тръгна?

— Не… — Облегна се на парапета и премигна. — О, забравих… В къщата имаше някаква жена. Къде отиде?

— Жена ли? Къде?

— На прозореца. — Залитна и за малко щеше да изпусне чашата С чай. Тръсна глава да я избистри. — До прозореца на горния етаж имаше жена. Когато дойдох, гледаше навън.

— Така ли?

— Да. Руса, млада, много привлекателна.

— О, трябва да е била лейди Гуен. — Брена се обърна, вмъкна се във всекидневната и запали купчината торф. — Не се показва на всеки.

— Къде изчезна?

— О, още е тук, предполагам. — Доволна, че торфът се разгоря, Брена се изправи и изтупа коленете на панталоните си. — Тук е горе-долу от триста години. Тя е вашият призрак, госпожице Мърей.

— Моят какво?

— Призрак. Но не се притеснявайте от нея. Няма да ви нарани. Нейната история е тъжна. Да отложим разказа за друг път, когато не сте толкова уморена.

Трудно й бе да се съсредоточи. Съзнанието й се стремеше да изключи, тялото й — да се отпусне, но й се струваше важно да изясни този въпрос.

— Искате да кажете, че призрак обитава къщата?

— Разбира се. Баба ви не ви ли каза?

— Нямам спомен. Да не би да вярвате в призраци?

Веждите на Брена отново се стрелнаха нагоре.

— Е, вие видяхте ли я, или не? А, какво ще кажете? — отбеляза тя, когато Джуд само леко се намръщи. — Идете да подремнете и ако се събудите по прилично време, наминете към кръчмата на Галахър. Ще ви черпя първата бира.

Прекалено озадачена, за да се съсредоточи, Джуд само поклати глава.

— Не пия бира.

— О, колко жалко — подметна Брена, едновременно и учудена и дружелюбна. — Е, довиждане, госпожице Мърей.

— Джуд — предложи тя.

— Джуд, тогава. — Брена я дари с лъчезарна усмивка и излезе навън в дъжда.

Обитавана от призраци, помисли си Джуд, докато се изкачваше по стълбите, и бавно поклати глава. Ирландски измишльотини. Бог й е свидетел, че баба й разказваше какви ли не легенди, но те бяха просто приказки. Но все пак видя някого… Нали?