Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 11

Усещането за уединение и обзе внезапно, цялостно и невероятно дълбоко. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Ала не бе плашещо или тъжно, даде си сметка тя, протягайки ръка — загледа се как мъглата я поглъща до китката. Беше странно освобождаващо чувство.

Не познаваше никого, никой не я познаваше. От нея не се очакваше нищо. Всичко зависеше от собствените й намерения. Тази вечер — една великолепна вечер — беше абсолютно самичка.

Стори и се, че нощта пулсира: тих, напевен ритъм. Дали не беше морето, зачуди се тя. Или просто мъглата дишаше. Засмя се на себе си и в следващия миг дочу друг звук като звънтене на музика.

Нима бяха гайди и звънчета, флейти и свирки? Омаяна от тях, едва не напусна задната площадка, за да последва в мъглата магията на музиката като мечтател, тръгнал да броди в съня си.

Камбанките, клатени от вятъра, сети се тя и отново тихо се засмя, но този път малко по-нервно. Просто красивите камбанки, които висят пред вратата й. И вероятно още не се е събудила, щом обмисля дали да не затанцува навън посреднощ и да последва звука на музиката в мъглата.

Насили се да влезе обратно вътре и затвори решително вратата. И тутакси чу как супата кипи.

По дяволите! — Бързо отиде до печката и я изключи. Какво ми става? За Бога! Дори дванадесетгодишно дете може да стопли глупава консерва супа.

Забърса печката — изгори си два пръста — и изяде супата права, без да спира да си чете морал.

Крайно време е да престане да се лута, да се стегне и да се вземе в ръце. Тя е отговорна жена, а не заплес, който мечтае посреднощ сред мъглата. Ядеше супата механично, по-скоро като задължение към тялото си, а не с удоволствието, което носи една закуска в полунощ.

Време е да се обърне с лице към истинската причина, заради която дойде в Ирландия. Редно е да престане да се преструва, че си е взела дълга отпуска, за да изследва корените си и да работи върху материали, чрез чиято публикация да укрепи не особено бляскавата си университетска кариера.

Пристигна, защото смъртно се страхуваше, че е на ръба на нервен срив. Постоянният й стрес злорадо я заплашваше с мигрена или язва.

Стигна до положение силите й да се окажат недостатъчни дори за всекидневните задължения, свързани с работата — занемари студентите си, семейството си, себе си.

И нещо по-лошо, призна тя — откровено и враждебно не харесваше нито студентите си, нито семейството си, нито себе си.

Независимо от причината все още нямаше готовност да изследва тази сфера — единственото разрешение виждаше в радикална промяна. Почивка. Да загуби самообладание не представляваше никаква алтернатива. А да загуби самообладание пред публика бе изключено.

Няма да унижи себе си или семейството си, което не й бе сторило нищо, за да го заслужи. И затова побягна — малко като страхливка, може би, но така или иначе това се оказа единствената логична стъпка, която успя да измисли.

Когато Старата Мод почина на преклонната възраст от сто и една години, се отвори една вратичка.