Читать «Родена в лед» онлайн - страница 8

Грей се огледа за алея, където да остави колата и видя единствено жив плет. Сви рамене, остави колата на пътя и прибра ключовете. Всичко, което щеше да му е нужно, бе събрано в малкия сак на седалката до него.

Взе го, отвори вратата на колата и излезе навън в бурята.

Дъждът връхлетя отгоре му като разгневена жена — биеше безмилостно и неспирно. Залитна и почти се навря в живия плет. Успя да открие портата. Отвори я, но се наложи да направи усилие, за да я затвори. Искаше му се да вижда къщата по-ясно, а не размазаните й очертания в тъмнината. На втория етаж се процеждаше една единствена светлинка.

Насочи се към нея с мисълта за чаша кафе.

Никой не отговори на похлопването му. Вятърът така фучеше, че се съмняваше дали човек би чул и оръдеен залп. След десет секунди реши сам да отвори вратата.

Бурята вече бе зад гърба му, вътре бе топло; долавяше аромата на лимон, полир, лавандула, розмарин. Зачуди се дали възрастната дама, която държи пансиона, суши розови листа за аромат. Зачуди се също така дали ще се събуди и ще му приготви нещо годно за ядене.

В този миг дочу ръмженето — гърлено, зловещо — и се напрегна. Рязко вдигна глава и присви очи. В следващия миг, макар и само за броени секунди, всякакви мисли изчезнаха от главата му.

По-късно щеше да си даде сметка, че е като сцена от роман. Дори може би от негов роман. Пред очите му бе красива жена в дълга бяла роба, а косите й бяха разпилени като горящо злато по раменете. На светлината на свещта в ръката й, лицето й изглеждаше много бледо. Другата й ръка стискаше каишката на едро, озъбено куче, което стигаше до кръста й.

Тя погледна надолу към него, сякаш бе видение, създадено от въображението му. Имаше вид на изваяна от мрамор или от лед. Стоеше съвсем неподвижно, като самото съвършенство.

Кучето се устреми напред. Тя се раздвижи и го задържа.

— Оставяте дъжда да влиза вътре — прозвуча гласът й, който само подсили фантастичната гледка. Беше нежен, напевен, закачлив, като Ирландия, която бе започнал да опознава.

— Извинявайте.

Той заопипва зад гърба си и затвори вратата.

Сърцето й продължаваше да бие лудо. Шумът и ръмженето на Кон я бяха изтръгнали от пълния с ужаси и преследвания сън. А сега Бриана стоеше пред облечен в черно мъж, с неясен силует и едва различаваше лицето му, тъй като и то бе в сянка. Той пристъпи и тя хвана по-здраво каишката на Кон.

Дълго, източено лице, долови вече по-ясно тя, като лицето на поет. Имаше тъмни, изпълнени с любопитство очи и сериозна уста. С тези очертани скули и дълги изсветлели от слънцето мокри кичури но челото му приличаше на пират.

„Глупаво е да се страхувам — уверяваше се тя. — Та той е само мъж.“

— Загубили ли сте се? — попита тя.

— Не — усмивката му бе приветлива. — Намерих се. Това е пансионът „Блакторн“, нали?

— Точно така.

— Аз съм Грейсън Тейн. Подраних с два дни, но госпожица Конканън ме очаква.

— О! — Бриана прошепна нещо на кучето, което Грей не чу, но казаното имаше въздействие, защото животното моментално се отпусна. — Очаквах ви в петък, господин Тейн. Но добре дошли — тя заслиза по стълбите, а кучето я следваше. Протегна ръка и се представи: — Аз съм Бриана Конканън.