Читать «Старовремски помешчици» онлайн - страница 15

Той не изкара дълго след това. Неотдавна чух за неговата смърт. Чудно е обаче, че обстоятелствата на неговата смърт имаха някаква прилика със смъртта на Пулхерия Ивановна. Един ден Афанасий Иванович решил да се поразходи малко из градината. Когато бавно вървял по пътечката с обикновеното си безгрижие, без да мисли за нещо, случило му се едно чудно произшествие: той изведнъж чул, че зад него някой продумал с доста ясен глас: „Афанасий Иванович!“ Обърнал се, но нямало никого, погледнал на всички посоки, надникнал в храстите — никъде никого. Денят бил тих и слънцето греело. Той за минута се замислил: лицето му някак се съживило и най-после продумал: „Това е Пулхерия Ива-новна, тя ме вика!“ И на вас, не ще съмнение, ви се е случвало някога да чуете глас, който ви зове по име и който простолюдието обяснява така: че на някоя душа е домъчняло за човека и го вика, след което идва неминуемо смъртта. Да си призная, винаги ми се е струвал страшен тоя тайнствен зов. Помня, че като дете често съм го чувал: понякога изведнъж зад мен някой ясно произнася моето име. Обикновено денят по това време биваше ясен и слънчев, нито едно листо по дърветата в градината не помръдваше, тишината биваше мъртва, дори щурецът млъкваше, в градината по това време нямаше жива душа. Но признавам, че ако най-бясната и бурна нощ с целия си ад от стихии би ме настигнала сред непроходима гора, не бих се уплашил толкова, колкото от тая ужасна тишина сред безоблачния ден. Обикновено тогава в най-голям страх и запъхтян избягвах от градината и се успокоявах едва когато срещнех някой човек, чийто вид прогонваше тая страшна пустиня в сърцето.

Той цял се покорил на вътрешното си убеждение, че Пулхерия Ивановна го вика; покорил се с волята на послушно дете, чезнел, кашлял, топял се като свещ и най-после угаснал, както угасва тя, когато не е останало вече нищо, което да може да подкрепи бедния й пламък. „Сложете ме до Пулхерия Ивановна“ — ето всичко, което той продумал преди смъртта си.